Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…

Понеделник, Четвърти юли

75.

Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара.

Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?

Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — каза тя. — Не беше необходимо.

— Беше — изрече Глицки.

— Чух, че ти си я намерил…

Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.

— Имахме среща.

— Ейб? — Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. — Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…

Той спря пред червен светофар.

— По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.

Илейн притвори очи, кимна.

— И като майка.

Той се надяваше разговорът да спре дотук.

Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.

Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.

— Крайно време е да си взема отпуск — промълви Страут. — Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…

— Знаеш ли вече как е станало?

— Потвърждава се каквото мислех отначало.

— Все пак, искам да знам заключението ти — дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. — Джон, познавах я лично.

Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.

— Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.

— Защо?

— Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.

Освен ако е намислила никой, особено дъщеря й, да не научи истината, добави Глицки за себе си. Но попита:

— Криминалистите потвърждават ли?

— Чудно, но са сигурни. Ъгълът на изстрела, разстоянието. Оръжието е стреляло толкова отдалече, че по тялото няма никакви барутни изгаряния. Не е притиснала цевта до слепоочието, нито я е лапнала, нищо подобно. Почти всички самоубийци така правят. Като помисля, май не съм имал нито един случай на самоубийство с изстрел в сърцето. Нито пък от цяла изпъната

ръка разстояние. Убеден съм, че е станало случайно. — Страут подръпна бузите на издълженото си лице. Взря се в лейтенанта за около минута. Внимателно сложи ръка върху рамото на Глицки. — Ейб, това е злополука. Няма нужда да се ровиш.

Краката на Глицки омекнаха. Изглежда, малката му лекция пред Лорета за значението на подробностите бе повлияла.

Поседя малко и вдигна глава към съдебния медик.

— Джон, точно това се надявах да чуя. Благодаря ти.

Мария Браун от върховния съд на щата посрещна с недоволство обаждането на новия районен прокурор, точно през празничните дни. Обаче си напомни, че така й се пада, щом не е офейкала по-надалече — на Хаваите, в Пуерто Валярта или Палм Спрингз, както постъпиха повечето нейни колеги. Но следващата година щеше да се сети навреме.

И разбира се, делото беше важно, а градът вече достатъчно се изложи… Едва ли нейната провалена почивка можеше да се сравнява с преживелиците на това момче Ший, а той още беше зад решетките.

Прочете внесеното от адвоката Фаръл искане за съдебно решение (смътно го помнеше отнякъде като кадърен човек), после старателно се запозна с резултатите от полицейските разпити на свидетелите. Трима от тях — Джеймс А. О’Тул, Брандън У. Мюлън и Колин Девлин — май се опитваха да изпросят съдебен имунитет или поне по-леки присъди, вместо да бъдат обвинени в убийство. Най-голямо доверие заслужаваше четвъртата, Рейчъл Кошелник, въпреки лошия й английски.

Прочете и показанията на засега единствения заподозрян, комуто предстоеше да предявят обвинение в убийство — Питър М. Макей. Както и доклада на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки. Папката беше дебела почти три сантиметра, но съдийката Браун я изчете от кора до кора. Както изглеждаше, всички единодушно потвърждаваха, че Кевин Ший не е извършил нищо лошо.

Но тя не беше в състояние да направи нищо за вероятните обвинения срещу него по федералните закони. Нито можеше да отмени обвинението, предявено от разширения състав съдебни заседатели, без да се запознае с всички факти по делото. Но научи достатъчно и реши, че сега е времето да направи добро. Заповяда Кевин Ший да бъде освободен, на негова отговорност. Не вярваше той да запраши нанякъде.

Фаръл откара Кевин Ший до апартамента му. Емоционално изчерпан и смазан, младежът не пожела да обядват някъде, не искаше да празнува, нито да слуша напътствия за бъдещото си поведение или стратегията на защитата, в случай, че все пак го призоват като обвиняем по делото. Жадуваше само да се прибере у дома.

Фаръл го разбираше и не настоя. Кевин мина през истинска месомелачка, имаше нужда от време да се опомни. Но самият Фаръл се почерпи един обяд в „Джон’с Грил“, където се вписа напълно в утешителното празненство по случай Четвърти юли и неуспешното пътуване на съдържателя до Ню Йорк. Бе отишъл да наддава за едно от двете чучела на малтийски соколи, използвани в едноименния филм. Най-високото му предложение от трийсет хиляди долара се оказало малко под шестстотинте хиляди, за които бил продаден трофеят, но шумните репортажи около случката изобщо нямаше да се отразят зле на ресторантския му бизнес.