Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Бенкс вдигна рамене.
— Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?
— _Аз_ мисля, че така ще стане, Рид.
— И аз, Марсел.
Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.
— Е, такова де — проточи той, — значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?
Дружелюбната усмивка не
— Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.
Бенкс подхвърли:
— Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?
— Ами как, познавам ги. Вече ви казах.
— Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?
— Кога си тръгнаха ли?
— Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?
— Май след него.
— Чудна работа. А _те_ казаха, че тръгнали преди него.
— Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…
— А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…
— Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…
Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.
Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:
— Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.
Лание кимна. Идеята им се оказа добра.
— Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…
— Чух и схванах — отвърна Бенкс. — Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.
Лание се сети за още нещо:
— Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.
— Е, нека _той_ да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.
45.
В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.
Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.
Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.
До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като
— Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.
Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.
— В този град е удобно човек да не усеща студа — отбеляза той.
— Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… — Фаръл се усмихна уморено. — Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. — Вдигна чашата към устата си. — Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.
— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.
Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.
— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.
— Затова съм тук.
В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.
— Това е _неговата_ версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.
Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.
— А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?
— Ами снимката, поне на пръв поглед.
— Имате ли я в момента?
Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.
— Да поразгледаме малко, какво ще кажете?
Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие — виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.
Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.
Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.