Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Значи ме уверяваш, че Артър Уейд бяга от разярена тълпа, онези му нахлузват примка на шията, опъват въжето и той чак тогава си казва: „Ей, ама аз съм имал швейцарско ножче в джоба, ей сега ще срежа въжето“. Не ми се вярва. И съдебните заседатели няма да повярват. Отгоре на всичко, няма и час, откакто говорих с очевидка — мила възрастна женица, преселила се от Литва, тя няма никакви подбуди да ме лъже. Сторило й се, че Кевин Ший _повдигал_ Уейд, а не го дърпал надолу. После подал ножа на Уейд, опитвал се да накара обесения да пререже въжето, защото не можел твърде

дълго да го задържи така.

— Не е възможно — отсече Илейн.

— Но ще стане доста неловко, ако е — отбеляза Драйсдейл.

Работата му беше да печели делата като прокурор, а от стратегическа гледна точка тези свидетелски показания можеха да разбият и най-желязното обвинение. Кой би допуснал и мисълта, че подобно нещо ще се случи…

Изпсува под носа си. Глицки пак погледна часовника.

— Вече сериозно закъснявам.

— В града вероятно има над двайсет свидетели, които могат да потвърдят, че Ший е дърпал Артър надолу…

Той забеляза как Илейн настръхна, как се взираше непреклонно в него. Не беше готова да отстъпи и сантиметър.

— Но те не дойдоха да заявят това, а ние не успяхме да ги открием — добави Глицки. — И ако са били в тълпата, значи са съучастници. Точно затова не ги намерихме. — Глицки вдигна ръце, за да предотврати разгорещения сблъсък. — Вижте какво, хора, аз съм на ваша страна, но огледайте по-добре какви карти държите. Това е.

— На Алън Рестън никак няма да му хареса — Драйсдейл отново седеше зад бюрото, срещу Илейн. — Може би вече трябва да отида и да се запозная с него. Значи казваш, че го познаваш?

— Покрай майка си. И не мисля, че изобщо можеш да го накараш да те изслуша.

— Само че става дума за подготовката на процес, което ми е работата. Длъжен съм да повдигна въпроса.

— Няма да те чуе дори.

— Значи добре го познаваш?

Тя сви рамене.

— Нагледала съм се на такива неща. Щом толкова бързо го назначиха, значи и майка ми е дърпала конците, а Кевин Ший е част от програмата й. Така ще бъде и с Алън Рестън.

— Не и ако делото се разпадне.

— А кой казва, че ще се разпадне? Каквито и доводи да изтъкнеш _ти_ пред Алън, той ще ги приеме като увъртане и измъкване, а не като загриженост за самия процес. Въпреки всичко, аз не се съмнявам във вината на Ший, но Ейб е прав — трудничко ще я докажем в съда.

— Ето какво би трябвало да изясня на Рестън и ще го направя…

— Арт, моля те. Остави на мен. Когато съберем още малко факти. Може би майка ми ще…

Не довърши изречението и Драйсдейл се облегна назад на стола.

— Илейн, пред съда трябва да представим доказателства. Това ни е работата.

— Известно ми е, Арт.

— Независимо дали на празноглавците им харесва или не…

— Знам.

— Ако не смяташ, че _това_ е първата и основна цел на Рестън — а каквото и да говорим за Крис Лок, той така си разбираше работата — по-добре е да проличи скоро. Не ме интересува, че е чернокож и майка ти си го държи в малкото джобче. — Драйсдейл направи недоволна гримаса. — Извинявай за израза.

Илейн махна

с ръка.

— Арт, просто не съм наясно какви са целите му.

Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.

— Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?

— Аз не…

— И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. — Той поспря до вратата. — Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.

— Арт…

— Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. _А не майка ти._ Толкова по въпроса.

Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.

Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.

— Заедно следвахме.

— Какво означава „заедно“?

Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно — сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.

— Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.

— Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?

— Бих казала да, за тогавашната ни възраст.

— А сега как е?

Майка й се поколеба.

— Сега сме приятели.

Илейн не прие леко думите й.

— Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.

— Слънчице, загубихме си следите. И това се случва, знаеш. Той имаше семейство, аз също.

— Но той _не би могъл_ да ти загуби следите…

— Защото съм известна ли? Може би. Но нямаше никаква причина да ме потърси. Обаче от онзи ден насам, с тези… все едно, трябваше да ме разпита за убийството на Крис…

Илейн мълчеше.

— Чуваш ли ме, миличка? Добре ли си?

— Не знам какво да правя.

— На никого не си казвала, нали? За теб и Крис?

— Не съм, но мисля, че Арт Драйсдейл някак се е досетил. Беше тук доста време. Говорихме.

Пролича колко внимателно майка й претегляше думите.

— Илейн, нека се досеща, но ти никога не признавай. Ще ми обещаеш ли?

— Мамо, не съм и помисляла да…

— Иначе ще има с какво да те притиска. Всъщност, всеки би…

— Арт не е такъв. Той…

— Но си му подчинена. И ако реши, че е нужно, ще се възползва. Така е устроен светът. Ти най-малко от всички можеш да си позволиш скандали.