Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Или имаше друго обяснение — според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.
Дори внушаваше още нещо…
Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го
Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права — също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, _този_ човек я е повел. _Този_ човек бе повалил града на колене — и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.
Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.
Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.
Градската управа отдели две стаи за журналистите — едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията — на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.
През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.
Сега, с неприкрит гняв, заличил дори умората по лицето й, тя крачеше по главния коридор и след нея се събираше тълпа.
— Не мога да повярвам.
— Но аз мога — отвърна Уес Фаръл.
Беше метнал босите си ходила върху кашон с консерви кондензирано мляко, стиснал поредната бира в запотената си длан, а с другата ръка почесваше Барт между ушите.
Тримата гледаха като упоени интервюто на Илейн Уейджър, предавано на живо.
— Откъде изравят цялата тая мръсотия? — прошепна Кевин.
Болеше го да говори нормално. Трудно му беше да се отърси от усещането, че се чувства по-зле с всеки час, вместо да е обратното. Тежкото туптене в лявата му ръка не спираше и с всяко вдишване ребрата му напомняха за себе си с пробождаща болка. Когато се надигна от леглото, единодушно решиха, че има най-голяма нужда от горещ душ. Преживя някак стоенето под
Пиеше кафе.
— Какви ги измисля — бил съм „с нестабилна психика“? „Обезверен от смъртта на своя брат“? „Готов на всичко“? Но _как_ го съчиняват?
По навик, Мелъни шеташе в стаята, зад гърбовете на двамата мъже. Вече бе измила две пълни мивки мръсни чинии, сега подреждаше старите вестници на купчини, слагаше оръфаните книжлета по рафтовете в азбучен ред, според имената на авторите.
— Синди — промълви тя. И обясни на Уес: — Едно от по-ранните завоевания на Кевин, от което нищо добро не излезе. — Побърза да смекчи ухапването, наведе се и целуна Кевин по темето. — Да ни е за урок на всички.
А на екрана разярената Илейн отговаряше на поредния въпрос:
„Да, но фактът, че се крие толкова дълго, без да се свърже с властите, е убедително доказателство — няма с какво да се защити срещу обвиненията. Принудени сме да предположим, че е опасен…“
Свитият на стола Кевин промърмори:
— Да бе, страшна заплаха съм.
„… и аз призовавам всеки гражданин, който смята, че е видял господин Ший, незабавно да съобщи на полицията или на районната прокуратура.“
Фаръл клатеше глава.
— Трябва да отида там — каза Кевин.
— Трябва да се напъхаш в _това_? Кевин, ти чуваш ли изобщо какви ги плещят тези хора? Проумяваш ли какво става? Хубавичко ще си поприказваме с тебе.
Картината на екрана се смени и Фаръл побърза да насочи дистанционното към телевизора, за да усили звука. Страховит мъжага стоеше пред Палатата, вдигнал яка, за да се опази от вятъра. Явно никак не одобряваше камерите и напъханите почти в устата му микрофони.
Коментаторът говореше припряно:
„… а лейтенант Ейбрахам Глицки, ръководител на отдела за разследване на убийства, изглежда не споделя убедеността на госпожица Уейджър.“
Вече се чуваше сопнатият глас на Глицки:
„Продължаваме да проучваме фактите. Опитваме се да стигнем до истината. Само това мога да ви кажа.“
Глицки понечи да се отдалечи, но репортерът му препречи пътя.
„Лейтенант, какво ще ни кажете за Кевин Ший? Не трябва ли да съсредоточите усилията си върху него? След като кметът увеличи наградата за…“
Показаха лицето на Глицки в едър план.
„Ший е заподозрян. Бихме искали да го разпитаме, да чуем и неговата версия. Край на коментарите.“
„Неговата версия ли? Но госпожица Уейджър каза, че…“
„Госпожица Уейджър върши своята работа, а аз върша своята — събирам факти и доказателства.“
„Нима още не разполагате с доказателства?“
„Няма да коментирам.“
„А снимката?“
Глицки сякаш обмисли въпроса по-предпазливо.
„Снимките подлежат на различно тълкуване. Сега, ако позволите…“