Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Става дума за новините по телевизията — отвърна Ригби. — И по-точно, за твоята поява в тях.
— Но аз не съм…
Шефът вдигна ръка.
— Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.
— Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.
Ригби благоволи да обясни:
— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този
— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.
— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.
— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.
Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.
— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.
— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.
Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.
Алън Рестън се възползва от думите му.
— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.
— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…
— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.
— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.
— _Дотогава_ ще разполагаме с всички факти…
Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.
— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.
Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.
— Ще бъдат — увери го.
Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.
— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…
Глицки му помогна:
— От обрат към по-добро?
— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.
Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.
— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… _а той е виновен_… и градът може вече да си лекува раните.
Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия
— Добре. Няма проблеми.
Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.
— Тук, отзад.
Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.
— Нещо по-особено, което да не си очаквал?
Страут сви рамене.
— Ами, няма. Защо питаш?
— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.
— Сещам се какво ти е. — Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. — Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…
— А стъкла? — Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: — От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?
Съдебният медик завъртя глава.
— Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?
Глицки се залюля напред-назад.
— Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.
Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.
— Всички ви прихваща напоследък — изрече протяжно. — Не ти ли е малко студеничко тук?
Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.
— Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.
— Да не е Илейн Уейджър?
Страут кимна.
— Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. — Медикът се ухили лекичко. — Образно казано, разбира се.
Глицки кимна.
— Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?
Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.
— Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. — Вдигна очи към Глицки. — Още една нишка ли?