Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.
А Артър Уейд бе умрял от _задушаване_, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.
Чаят отдавна беше изстинал.
— Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.
— Не е история, лейтенант. _Това_ се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.
Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен
По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…
Стига случаят да беше обикновен…
— Какво смешно има?
Глицки го погледна косо.
— Почти нищо.
— Стори ми се, че се развеселихте.
— А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?
— Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.
— И къде е той?
— Не знам.
Глицки се вторачи в него.
— Не знам — повтори Фаръл. — Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.
— Ще се радвам да си поговорим с него.
— Вероятно ще успея да уредя това.
— Би трябвало да се предаде.
— Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.
— Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…
— Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.
Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.
— Човекът за какво?
— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.
Глицки се сети за Илейн и кимна.
— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.
— Значи се налага да го арестувате, нали?
— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…
— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?
— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.
— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.
Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.
Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.
—
— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.
Разговорът зави в неочаквана посока.
— Тъй ли? Добре ли го познавате?
— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.
— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?
— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…
Глицки вдигна вежди.
— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.
Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.
— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.
— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.
Глицки стана.
— И аз ще направя каквото мога.
— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.
— Илейн!
Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.
— Това е ужасно.
— Да, така е.
— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…
— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?
— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?
По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.
Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи _това нещо_? И изобщо какво представлява?