Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Защо? Училището ли й липсва?
Дъщеричката му поклати глава.
— Безпокои се, че ще й се наложи да се мести. Каза, че ти им помагаш, но все пак се тревожи.
— Тя ли ти каза?
— Татко — отвърна Ребека сериозно, — ние си казваме всичко. Тя е _най-добрата_ ми приятелка. — Озърна се да се увери, че са сами в стаята. — Тревожи се и за още нещо. Познаваш ли Мари?
Харди кимна.
— Вчера се запознах с нея. Изглежда мила жена.
— Ами татко й защо е при нея, след като майка им е умряла само преди месец?
— Може да са приятели.
Изражението на Ребека бе съвсем възрастно и той чак се стресна.
— Татко, сигурна съм. Кас мисли, че те сигурно вече са имали връзка, още преди майка й да умре. Смята, че е ужасно.
— Ами…
Момичето зашепна настоятелно:
— Ти и мама си нямате други, нали?
Харди я притисна към себе си.
— Не, миличка. Само двамата сме си. Кълна ти се. И така ще си останем.
— Прекръсти се!
Той се прекръсти.
— Иначе да умра. — Потупа я. — А сега най-добре да й кажеш, че може да облече твоите дрехи, защото ще закъснеете за училище.
— О! — Тя едва ли не хукна да отнесе добрата новина.
Харди я проследи с очи как излиза от стаята. После сведе поглед към книжата на масата пред него. Небрежно прелисти аутопсията на Канета. Всички технически дреболии за насилствената смърт, както и при Грифин: степен на вкочаняване, телесна температура, стомашно съдържание, ъгъл на проникване на куршума. До болка познато и ужасно неприятно.
Събра книжата, хвърли ги в куфарчето си и го затвори. Стана, пое дълбоко дъх и се запъти към кухнята да се изправи лице в лице с децата.
Пристигнаха в „Меривейл“ няколко минути по-рано и Харди влезе без Касандра да обясни ситуацията на Тереза Уилсън. Излъга я, че очаква и е инструктиран да й предаде, че и двете деца на Бомонтови от утре започват да ходят на училище. След последната им среща господин Бомонт го бил наел за свой адвокат и те гледали Касандра, докато приключат последните юридически процедури.
Макс настанили при други приятели извън града и на следващия ден щял да дойде на училище. Адвокатът се извинявал за неудобството, бил й благодарен за търпението, но Рон се страхувал да не би полицията да си направи погрешни заключения — както станало със съпругата на Харди — и не искал да излага децата си на подобна травма и сътресение.
— Разбирам — отвърна му госпожа Уилсън в кабинета си. — И аз бих постъпила по същия начин. Между другото как е Франи, държи ли се? Четох, че може би днес щяла да излезе от… това положение.
Харди, готов да се номинира за Академичната награда за най-добър актьор, я уведоми, че бил разстроен от случилото се с жена му, но вече не се тревожел. Положението било овладяно.
— Отивам да я взема още сега — добави.
— Е, тогава не бива да ви задържам. На добър час.
Харди прекоси паркинга и спря до колата си. Пред училището все още спираха коли и от тях излизаха деца. Мъглата тази сутрин, съобрази той, е била безобидна и в небето дори се очертаваха изгледи за слънце. Различи групичка деца, застанали до стойката за велосипеди, а сред тях и дъщеря си. И Касандра Бомонт.
Скрита на видно място.
38
Обективният наблюдател би заключил, че двамата мъже, застанали на тротоара на улица „Църковна“, са колеги, обсъждащи някои досадни подробности по последната си сделка. И двамата бяха горе-долу на една възраст, в добра форма, облечени в традиционни делови костюми: единият с масленозелен, двуреден италиански костюм, а другият — с тъмносив, на тънки кафяви райета.
Но един по-близък поглед би разкрил нещо съвсем различно. Волевите, навярно дори хубави лица и на двамата издаваха напрежение и умора. А сделката не вървеше добре.
Чуйте:
— Искам да я видя.
— Едва след като дадеш показания.
— От къде на къде? Няма да дам показания, докато не я видя.
Раираният се усмихна студено.
— Изглежда забравяш, че тя все още е при мен. И всичко е честно и почтено. Спазарихме се. Такава е уговорката. Единствената възможна.
— Кучи син такъв!
— Така да е. Но поне почтен кучи син.
— Какво означава това?
— Че нито веднъж не те излъгах.
— Че аз да не би да съм те лъгал?
— За идиот ли ме вземаш? Нали щеше да им събереш багажа и да изчезнеш, още преди да дойда тук днес сутринта! — Замълча. — Ето какво си помислих, така че не ме ругай. Направих каквото трябваше. Дъщеря ти е на сигурно място.
— Като изключим травмата, която ти…
— Няма такова нещо. Тя дори няма да научи какво се е случило. Стига да не ме принудиш да й кажа.
Господинът в италианския костюм пристъпи няколко крачки и другият го последва.
— Аз съм единствения ти приятел. Не си ли го проумял досега? Никой с пръст няма да те докосне, докато не разкажеш историята си.
Мъжът в италианския костюм се извъртя.
— А после?
— А после, ако кажеш истината, няма за какво да се безпокоиш.
— _Ако_ кажа истината ли? Аз казвам самата истина.
Настъпи продължително мълчание. Най-после раираният слезе от тротоара и отиде до шофьорската врата на една хонда, последен модел.
— Качвай се в колата.
До заседанието, обявено от съдия Мариан Брон за девет и половина, оставаше цял час и Харди не искаше да изпитва късмета си, влизайки в Съдебната палата. Ако той и затворникът му налетят на Скот Рандъл или Шарън Прат, бе абсолютно сигурно, че те ще успеят по някакъв начин да го предадат на полицията. А Харди щеше да е напълно безсилен да ги възпре, ако предизвикат предварително съдебно заседание под чието и да било ръководство.
В „При Лу Гърка“ бе здрачно и достатъчно уединено. Малцина, а може би и нито един от сутрешните пиячи щяха да вдигнат поглед и да ги разпознаят. Повечето от тях си имаха лични, по-безразсъдни ангажименти, щом са се озовали тук в този час, а един от тях — Дейвид Фримън — работеше. Седеше на последния стол в края на бара, както се бяха разбрали двамата с Харди предишната вечер.
Две димящи чаши кафе стояха недокоснати на масата между Рон и адвоката.
— Рита Браунинг ли? Кой ти каза това име? — Рон клатеше глава, видимо озадачен. Седеше с лице към стената в най-отдалеченото от вратата сепаре. — Не.