Нищо друго освен истината
Шрифт:
Харди бе седнал срещу него, за да вижда всички, които влизат.
— Значи искаш да ти повярвам, че то не е едно от имената на кредитните ти карти?
— Все ми е едно дали ще повярваш, но е така. Рита Браунинг ли? — Положението изобщо не бе комично, но Рон се усмихна. — Виж, може и да не съм най-мускулестият тип на света, но наистина ли смяташ, че бих могъл да мина за Рита Браунинг?
Харди трябваше да признае, че доводът му е разумен.
Рон го допълни:
— И за какво бих могъл да го използвам?
— За да плащаш ипотеката
На лицето му се изписа явно и истинско объркване.
— На кой?
— На деветстотин и втори.
Рон се замисли за миг и накрая се пресегна за едното кафе и го взе.
— И защо ми е още един апартамент в сградата?
Умен въпрос, но Харди бе сигурен, че и отговорът си го бива.
— Ако възникне трудност, каквато преживяваш в момента, да разполагаш с жилище, в което да се укриваш известно време и да прибереш там децата, докато успеете да се преместите.
— Е, както сам казваш, сблъсквам се с точно такава трудност. Както си забелязал, не съм ги отвел там. Това нищо ли не ти говори?
На Харди му бе неприятно да се съгласи, но така си беше.
— Кълна се в Бога. Никога не съм чувал за Рита Браунинг. Тя ли е собственик на деветстотин и втори?
— Възможно е. Така пише на пощенската кутия и на табелките. Дейвид Глен, домоуправителят ви, твърди, че никога не я е виждал.
— Тя откога живее там?
— От пет години, всъщност настанила се е няколко месеца преди вас.
— Дейвид постъпи, след като се нанесохме — сговорчиво отвърна Рон. — Май около две години по-късно. Според мен е напълно възможно да не я е виждал…
— Тя си изплаща ипотеката всеки януари.
— За годината ли? — Рон замълча, за да помисли. — Смяташ, че съм плащал за два апартамента в една и съща сграда цели пет години, така ли?
— Да кажем, че не вярвам Рита Браунинг да съществува. Всичките ти фалшиви имена са с инициали Р. Б.
— Да, но ще ти кажа нещо за тези сметки, за тези кредитни лимити. Ако си ги проучвал, вече си разбрал, че никога не съм им правил баланс. Държах ги в случай, че нещата тръгнат на зле. Като спасителен пояс за трийсетина, а може би и за четирийсет и пет дни, за да имам време да се установя другаде. Това е. Все пак само от любопитство щете попитам как, за Бога, се добра до тях?
— Благодарение досието на Брий в „Калоко“. Някой оттам ги е изпратил на Областната прокуратура, за да изглежда, сякаш си предвидил какво ще стане и си замислил бягството си. — Харди забеляза реакцията на Рон — непресторена уплаха. — В онези документи никъде не се натъкнах на името Рита Браунинг, така е. Но ми се струва, че в деветстотин и втори не живее никой.
— Можеш ли да го установиш? Някой проверявал ли е?
— В крайна сметка, да. Стига да издействат заповед. Могат да преобърнат жилището и да извадят късмет, ако точно там Брий… ако там е станало. Но това ще отнеме време — Харди хвърли поглед на часовника си, — а точно сега го нямаме. След четирийсет и пет минути ще сме в съда.
Рон повъртя чашата си с кафе. Погледът му срещна очите на Харди.
— Брий — произнесе той.
— И аз така мисля.
— Тя откри сметките ми. Нищо по-просто от това да открие и своя.
— Дори ако не е била срещу кредитна карта ли?
Рон вдигна рамене.
— То е почти едно и също. С фалшиви данни, под друга самоличност. Какво по-лесно, особено ако основната ти сметка идва от милиардерска мултинационална компания като „Калоко“. Банките се редят на опашка, само и само да ти помогнат.
— Но за какво й е трябвал друг апартамент?
Отговорът хрумна едновременно и на двамата, докато Рон го произнасяше:
— За любов.
— Мъже ли е приемала там?
— Защо не? Като си помисля, идеално е — дискретно, наблизо, никакви разправии…
— Но за да се изплаща ипотека, някъде трябва да има налични пари. Брий печелеше ли достатъчно…
Рон изрече „Не“, преди Харди да е довършил.
— До тази година печелеше много, но недостатъчно за такъв разход.
— Колко би струвало?
— В нашата сграда апартаментите с една спалня вървят по четиристотин и петдесет хиляди. Нашето жилище струваше седемстотин и петдесет.
Харди подсвирна.
— На мен ли го казваш? Парите, които тя получаваше, едва стигаха, за да живеем прилично. — Подвоуми се. — А след като напусна „Калоко“… — Той замълча, печелейки време, като отпи от кафето. — Трябва да знаеш. Може би и вече си наясно. Щеше да ни се наложи да се местим.
— А карахте ли се по този въпрос?
Рон въздъхна отегчено.
— Да ти кажа, към края се карахме за всичко. Ужасно беше. — Сведе глава задълго, после вдигна очи. — Толкова съм уморен. — Гласът му почти секна. — Невероятно уморен.
Харди се приведе над масата.
— Ти ли я уби, Рон? Ти ли уби Брий, може би по погрешка?
Рон вдигна глава, а в погледа му се четеше бездънно примирение и безизходица.
— Знаеш, че не съм аз. Тя ми беше сестра. Обичах я. Децата я обичаха — беше им майка. За нищо на света не бих я ударил, какво остава да я убия. Не съм я убил аз. Честна дума. Дори по погрешка. — Умоляващо простря ръце през масата. — Дори не бях там. Дори не бях там.
Мисълта, че оставя Рон сам в „Гърка“, изнерви Харди, въпреки присъствието на Фримън в бара. Каза му да изпие още едно кафе или нещо друго и в девети половина да се яви пред задната врата на Палатата, на изхода към затвора. Бе пределно убеден, че го е сгащил както подобава. Щом се е стигнало дотам да държат Касандра за заложник, Рон нямаше да избяга.
Поне така се надяваше.
Не бе обичайна практика, но Харди убеди Глицки да използва влиянието си пред съдебните пристави, та да позволят на Франи да се облече в подходящи дрехи за изслушването. Налагаше се да й ги занесе навреме и тя да успее да се преоблече. Протокол, външен вид, подробности.