Нищо друго освен истината
Шрифт:
Харди се опита да не обръща внимание на острата болка, която го прониза при думите на сина му.
— Така сме го замислили. — И за да се измъкне, додаде: — Така се надявам.
Личицето на Винсънт тутакси се помрачи.
— Значи може да не си дойде. Стори ми се, че ти каза днес.
— Днес ще бъде. Не се безпокой.
— Тогава защо каза, че се надяваш?
— Шшшт. Да не събудим някого.
— Ама защо каза така?
— Не зная, Вин. Сигурно, защото го искам не по-малко от теб. Просто така се казва. Днес мама ще си дойде. — Едва не добави „обещавам“, но размисли. Всяко обещание, особено пред децата му, бе свещено.
Очите на момчето светнаха.
— У дома ли? В истинската ни къща ли? Ами тя нали изгоря?
Харди разтри гръбчето на сина си и поклати глава. Внимателно подбра думите си:
— Дом и къща не са едно и също нещо, Вин. Домът е там, където всички живеем заедно.
— А ние къде ще живеем тогава?
— Още не съм съвсем наясно, приятелче. Скоро ще си намерим някакво жилище, докато си поправим къщата, а засега ще можем да останем у дядо и баба. Няма за какво да се безпокоиш, нали?
— Добре.
— Обещаваш ли?
Винсънт вдигна рамене.
— Да. Щом татко казва да не се тревожи, значи точка. Всичко ще се оправи.
„Моля те, Господи — помоли се Харди, — нека не остане излъгана вярата му в мен!“
— А Макс защо не можа да дойде? — върна се отново към изходната точка детето.
— Искаш да знаеш истинската причина ли? Не беше се наспал предишната нощ и татко му реши, че за него няма да е добре.
Винсънт за миг се замисли над отговора му.
— Татко му е много добър — каза простичко.
Харди можа само да кимне безмълвно. Точно това му липсваше: още един безплатен адвокат на Рон Бомонт в лицето на невинния му, добросърдечен син.
— Така казват. Ти откъде го познаваш?
— От училище. Помага в класа, понякога дежури в двора. Много е добър — повтори детето. — Боли ли те главата?
— Май да — отговори Харди. — Не спирам да я разтривам, а?
Харди бе усвоил навика да излиза от къщи, преди да връхлети щурата суматоха от приготвящите се за училище деца. Няколко години се бе старал да опитва и другата възможност, но ежедневното повторение го побъркваше. Излизаше раздразнен и отиваше на работа в такова състояние. Това се отразяваше на работоспособността, на работата му. А какво щяха да правят без нея?
През последните две години се събуждаше рано, изпиваше си кафето, прочиташе вестника. Влизаше в спалнята и събуждаше Франи с целувка. Понякога разговаряха — обсъждаха делничните подробности. После си вземаше довиждане с децата и излизаше.
Така че пропускаше утринния им ритуал, но през последните няколко месеца Винсънт се бе научил от време на време да приготвя закуска. Препечени Филийки, палачинки — „Само полуфабрикати обаче. Не ги бъркам аз“ — бъркани яйца, омлет.
— Само ми кажи какво искаш, и аз ще ти го приготвя.
— Нямаш ли нужда от помощ?
И познатият поглед:
— Тааатко!
Наблюдаваше как момчето му регулира пламъка под тигана, пуска вътре малко масло, сръчно счупва пет яйца в купа и ги бърка. Опита се да си спомни кога бе започнал сам да си приготвя закуската — навярно е бил на годините на Винсънт, ала някак не бе допускал, че неговият малчуган е толкова вещ. Още му бе рано. И дълго ще е така. Та той е още бебе.
Винсънт леко намали огъня.
— Обичам моите да са рохки, но мога да извадя своите, ако ги предпочиташ по-препържени. Мама и Беката ги обичат така. Препържени. Ноти сам знаеш. Мама казва, че винаги ти си приготвял закуската, така че сигурно знаеш, нали?
— Аха — пресипнало отвърна Харди. — Да.
Застанал до печката, Винсънт се извърна при този звук.
— Ей — тихичко произнесе момчето. — Добре ли си, татко?
Тъй като къщата взе да се размърдва, Винсънт се върна да тормози момичетата, а Харди отнесе куфарчето си в трапезарията, където имаше място да се разпростре. Чу, че Ерин шета из кухнята, но не надникна при него да му каже добро утро.
Снимките не изглеждаха толкова стряскащи на сутринта — тези предмети под задната седалка на Грифин в контрастни цветове. Опаковка от фруктова дъвка. Два билета. Пластмасово пликче за закуски с трохи в него. Квитанция от Централния гараж с дата 22.07.1995 — отпреди три години! Монети с обща стойност долар и трийсет и два цента. „Бадемова радост“ — Харди се обзалагаше, че сигурно вече е доста е изсъхнал.
Насили се да продължи, но все повече се убеждаваше, че няма да открие нищо. Просто боклукчийско кошче. Прелисти фотографиите — все същото: пак материали от каросерията на колата. Позлатена обвивка със следи от шоколад — пак сладкиши. Няколко пластмасови капачки от чаши с кафе и безалкохолни напитки. Люспи от слънчогледови семки.
Глицки предвидливо бе прибавил и копие от доклада за аутопсията на Грифин, както и окончателен опис на личните му принадлежности: връзка ключове, джобно ножче на швейцарската армия, половин пакет животоспасяващи материали, две химикалки, празна пластмасова чантичка за закуски.
На Харди всичко това не му говореше нищо. Пък и бе напълно убеден, че в лабораторията бяха изследвали всички предмети за отпечатъци от пръсти, мазнини, секреции и ги бяха подложили на всевъзможните тестове, които се провеждат, за да се открият или елиминират заподозрени.
Следващите страници съдържаха същите сведения за Фил Канета и колата му и той се оказа много по-взискателен към себе си от Карл Грифин, доколкото изобщо имаше нещо за гледане.
Ребека подаде глава откъм кухненската врата и засия в усмивка.
— А, ето те и теб. Много се радвам, че още си тук. — Приближи, целуна го по бузата и се сгуши в него.
Той също я целуна.
— И аз се радвам, че още съм тук. Къде е Касандра?
Тя остана притисната към него.
— Забравила е да си вземе дрехи, но аз й казах, че може да вземе от моите. Искаше да се убеди, че ти нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам.
— Тя ще ходи ли на училище? Защото е отсъствала няколко дни, нали знаеш. — Ребека снижи глас. — Според мен е малко нервна.