Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Е, сам провери. Някои правят по десет милиона снимки годишно.
Възцари се кратко мълчание. И двамата взеха бутилките си.
— Както и да е — продължи Рон, — да се върнем на темата. Да предположим, че Даун види Брий във вестниците, обезателно ще схване. Същото име, същата дейност. Малко да се разрови и ще открие, че предишната й фамилия е била не Бомонт, а Брунета — моята. С мен е свършено. С децата също. — Въздъхна. — Тъй че, да, наистина се карахме по този въпрос.
— И какво казваше тя? Какво казваше Брий?
— Не бих го нарекъл „казваше“ — отговори Рон. — Трудно ми е да ти обясня, но като че ли най-неочаквано тя просто… порасна.
— Грозното патенце — обади се Харди.
— Точно така. Не че не беше невероятно щедра сестра — и то само за доброто на децата. Нито дума не ми е споменавала за другите си мъже, макар аз да знаех за тях. Приличаше на мълчаливо споразумение помежду ни, че не би могла да започне сериозна връзка, защото има задължение преди всичко — махна към вътрешността на жилището — към хлапетата оттатък. С тях се бе нагърбила.
— Но защо изобщо се е съгласила на такава стъпка? Имам предвид, че е крайно необичайно…
— Все заради същото. И да съм смятал, че са ме възпитавали традиционно, поне бях скъсал с това възпитание на около двайсет. А Брий беше на двайсет и осем. Бе защитила доктората си и имаше новата си работа, но всъщност нямаше никакъв опит в реалния живот. И този замисъл внезапно й предложи някаква цел. Нямаше никакъв живот навън, а и обичаше децата. Така спасяваше живота им. Нали знаеш, когато човек е млад, смята, че разполага с безкрайно много време. Взема решения за цял живот все едно си избира чифт обувки.
Отново настъпи мълчание. И двамата бяха наясно за какво става дума.
— И какво стана? — попита най-накрая Харди. — Защо започна объркването?
По лицето на Рон отсреща се изписа истинска мъка.
— Поради най-естественото нещо на света — мрачно се отзова той. — Тя се влюби. Искаше да има свой живот, свое семейство. — Подвоуми се, но продължи: — А аз не й давах. Не исках да променям своя. Побеснях, като разбрах, че е бременна.
— От Кери.
Рон кимна.
— Канеше се да му каже. Така и не разбрах дали му е казала. Още един повод за разправии помежду ни.
— Един момент. Нали документите ви за самоличност са били наред, защо просто не сте се престорили, че се развеждате и тя да се ожени за Кери?
Рон поклати отрицателно глава.
— За бъдещия губернатор? Изключено. За всеки друг — да, но ако станеше първа дама на Калифорния, хората щяха да умрат от любопитство каква е била в миналото. И всичко щеше да излезе наяве.
— И какво й предлагаше ти? Какво бе решението според теб?
— Не зная. Мислех, че ще можем да се разделим без проблеми и да изчакаме една-две години. Да се отдалечим един от друг. Само да беше почакала…
— Но тя вече е била бременна. Чакала е достатъчно, не мислиш ли?
За чест на Рон, той се срамуваше от станалото.
— Тя направо ме навика. Кога щяла да живее свой живот? Как било възможно да съм такъв егоист след всичко, което била направила за мен и децата? — Пресрещна погледа на Харди. — И разбира се, имаше право.
Най-сетне стигнаха до същината на проблема.
Първоначално Рон от смайване не повярва на ушите си, че Харди изобщо го моли за подобно нещо. Очевидно било, че е невъзможно. Не можел да го направи. Стана, прекоси кухнята, отиде до умивалника и наплиска лицето си, а после се избърса с кърпата за чинии. За миг остана опрян на дланите си. Харди заговори на гърба му:
— Поканата не подлежи на пазарлъци, Рон. Трябва да се явиш.
Рон се извърна.
— Как е възможно да ме молиш за подобно нещо?
— Защото това е единственият начин.
— Изключено. Ще ме арестуват. Не бива да го допускам. Нали тъкмо за да го избегна, прибягнах до какво ли не.
— Рон, изслушай ме. — Харди се изправи с изопнато лице. — Няма да те разпитва разширеният състав от съдебни заседатели. Разискванията няма да са при закрити врати. Никой от обвинителите няма да е в състояние да те притиска. А освен това на мен ми е необходимо да присъстваш там. Заради Франи.
— Не разбирам защо.
— Простият отговор е защото, ако ти не седиш в съдебната зала, изслушване няма да има. Обещах на съдията.
— Но така…
Харди вдигна ръка и отсече:
— Чуй ме, Рон. Истинският отговор е, че трябва да си там, за да й кажеш, че може да говори. Всъщност не мисля, че ще се стигне дотам, но ако все пак се наложи.
По лицето на Рон се изписа вътрешната му борба.
— Но нали й написах бележка, че…
— Зная какво й написа — озъби се Харди. — Няма да свърши работа, нали ти казах. Тя си е изработила собствена представа за печелене на време и никой, освен теб, няма да промени решението й. — Сниши глас: — Дължиш й го, Рон. Знаеш, че е така. По дяволите, дължиш го на мен.
Рон повторно закрачи из кухнята. Помещението бе прекалено тясно. При прозореца спря, погледа навън в мрака почти минута, което изглеждаше прекалено дълго. Най-накрая се обърна.
— Знаеш ли кой е убил Брий?
— Зная, че не си ти. Мога да докажа, че не си ти.
— Чувал съм, че човек не може да докаже отрицание.
И Харди бе чувал същото. Но със съдействието на Глицки бе в състояние да предостави убедителен довод, че един и същ човек е убил Грифин, Канета и Брий. Следователно…
— Сигурно е вярно — отговори. — Само че понякога, ако човек си наеме достатъчно добър адвокат, може да създаде подобно впечатление.
Но Рон не се отказа от предизвикателния си тон:
— И това ще си ти, така ли?
Внезапно на Харди му дойде до гуша — Мари, Рон и децата можеха да се правят, че разиграват пиеса, която ще свърши утре, но ставащото не беше пиеса и Харди бе убеден до дъното на душата си, че тя няма да свърши, докато самият той не я приключи. Крайчетата на устните му се повдигнаха, макар това да бе по-скоро гримаса, отколкото усмивка.