Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

— И тя ли бе студентка?

Рон се изсмя.

— Не. Макар според мен да беше умна. Не, _сигурен_ съм, че беше умна. Страхотно умна. Прекалено умна.

— Какво искаш да кажеш?

Рон пое въздух и тежко го издиша.

— Не изпитваше нищо или — не е съвсем така — по-скоро решаваше кои чувства са разумно оправдани, а останалите изобщо не признаваше. За нищо на света не би заложила на по-слабите си емоции.

— И кои бяха те?

— О, нали разбираш. Обичайните, които пречат на всички ни, но особено на жените. Поне така смяташе Даун.

Любовта, потребността, състраданието. Всичко, което се превръщаше в спънка да получи исканото.

— Тоест?

Рон вдигна рамене.

— Всъщност е много просто. Обичайното. Парите, властта, вълненията.

Харди едва не прихна пред подобна нелепица.

— И тя възприемаше всичко това като специализация по социология, така ли?

Рон поклати глава.

— Не. Започнала е като стриптийзьорка. По времето, когато се запознахме — той замълча, — се представяше за актриса. — Въздъхна. — Сега, като се замисля, у нея ме е привлякло онова усещане за… навярно трябва да го нарека опасност. — И отново замълча.

— Продължавай — подтикна го Харди. — Имаш предвид физическа опасност ли?

Последва повторно безсмислено изсмиване.

— Да, дори и това вероятно. Или поне така ми се е струвало — на мен, безгрижното момче от тесногръдия Илинойс. Беше четири години по-голяма от мен и наистина нямаше никакви предразсъдъци, що се отнася до плътските неща. По онова време ми се струваше, че съм умрял и съм отишъл на небето. Имам предвид, че се сблъсках с един напълно неконвенционално освободен дух в невероятно тяло и тя ме обичаше и, разбира се, и двамата се чувствахме непобедими и безсмъртни. Нищо не бе в състояние да ни досегне. Събирахме се и се смесвахме с други двойки, пробвахме всевъзможни дроги, мотаехме се по места, в които днес не бих си и помислил да стъпя.

Замълча, сякаш едва ли не молеше за позволение от Харди да продължи.

— Като се озърна назад сега, изглежда ми невъзможно, сякаш съм бил друг човек.

— Кога беше това? — попита Харди. — Преди двайсет години ли?

— Горе-долу толкова.

— _Наистина_ си бил друг човек — кимна адвокатът. Рон сякаш се поуспокои донякъде и продължи:

— Като че ли най-много съжалявам, че и двамата ми родители починаха по онова време, в самото начало на връзката ми с Даун.

— И колко трая тази начална фаза?

— Пет години или малко повече.

— Те разбраха ли изобщо с какво се занимава тя?

— О, не. Минаваше за студентка — като мен. Но най-вече татко сякаш проникваше в душата й и разбираше каква е. Опита се да ми каже, но аз не желаех да слушам каквато и да било критика от безнадеждно задръстения си баща. Имам предвид, че той си вадеше хляба със застраховки. Членуваше в „Ротари клуб“ и в обществото „Свето име Господне“. Какво, по дяволите, можеше да ми каже?

— Нищо, освен всичко — сериозно отговори Харди.

Забележката му имаше ефект.

— Точно така. Но аз участвах в сексуалната революция, а той и хабер си нямаше. Смятах дори, че ме ревнува. — И отново прозвуча все същият характерен неискрен смях. — Така че зарязах тях, а не нея. А после татко умря.

А след две години и мама. — Сведе очи към ръцете си.

— Значи сте били женени пет години?

— Все още не. Бяхме свободни. Нямахме нужда от някакъв си къс хартия.

— И с какво се занимавахте тогава? И ти ли стана актьор?

— Не. — Рон се замисли за момент. — До ден-днешен не зная защо. От детинщина навярно. Щеше да ми дойде много да се чукам пред камерата. Сякаш някъде дълбоко в съзнанието ми се бе загнездило усещането, че някой ден ще надрасна всичко това. Не исках то да остане записано където и да било.

— Разумно от твоя страна.

— Да. Но всъщност не го бях планирал. Не вярвам да съм бил чак толкова добродетелен. Просто така стана.

— А с какво се занимаваше?

Въпросът, изглежда, го обърка.

— Ако трябва да съм откровен, почти с нищо. Даун изкарваше, макар и нередовно, бая пари, а аз бях завършил счетоводство, така че се разпореждах с парите. Имахме достатъчно, за да живеем, а най-важното бе, че не искахме да се обвързваме с постоянна работа. Трябваше да живеем.

— И какво се промени?

— Навярно аз. — Харди не искаше да си признае, но у Рон Бомонт имаше нещо обаятелно, скромно. Както казваха всичките му познати, беше страхотен. — Не че поумнях — сподели той откровено. — Просто пораснах. Вероятно се обади буржоазното ми възпитание, знам ли, но осъзнах, че трябва да сложим точка на бохемския живот и да продължим нататък. Честно казано, средата ни взе да остарява, да не говорим за нас самите.

И тъй, тя забременя. _Ние_ забременяхме. И реши да направи аборт. Разрази се огромен скандал. Тя обаче бе решила. И го направи. А аз се изнесох. — Рон въздъхна. — И точно тогава тя според мен за пръв път не можа да се справи с… чувствата си. Беше на трийсет и една. Биологичният й часовник тиктакаше застрашително. Цялата история направо я съсипа. Смая се, че не успява да ги овладее с разума си, но фактът си бе факт.

— И пак се събрахте?

Рон кимна.

— Оженихме се. Започнах работа като касиер в една банка. Роди се Касандра. А година по-късно и Макс. Тя не го понесе.

— Кое?

— Ненавиждаше всичко това. Бебетата. Плачовете, преповиването, памперсите, безсънието. Но най-вече досадата да си по цял ден с тях. Ненавиждаше и работата ми. Омразно й бе да нямаме пари. Но знаеш ли кое е най-смешното?

— Кое?

Лицето му се разведри.

— Аз ги обожавах. Обичах ги. Сякаш някой просто щракна копчето и внезапно видях всичко в друга светлина. Те ни придаваха смисъл. Затова сме дошли на този свят. Поне аз несъмнено съм се родил заради тях.

На Харди му бе невероятно да го слуша. Рон описваше собствените му чувства след раждането на сина му Майкъл, умрял още невръстен. След тази трагедия Харди се бе озовал сред ледена и мрачна пустиня и смяташе, че никога няма да се измъкне от нея.