Нищо друго освен истината
Шрифт:
Фримън избарабани с пръсти.
— Че тогава защо ние двамата с теб се занимаваме с това? — И преди Харди да успее да отговори, барабаненето секна. — Канета случайно да е работил за този Торн?
— Доколкото зная, не. Понякога за Джим Пиърс.
— В качеството на какъв?
— Като охрана на хотелски приеми или нещо подобно.
— Но не и при Торн, така ли?
— Не зная. Едва вчера свързах Торн с цялата тази история, така че не съм го питал.
Фримън пое в тази посока.
— Е, помисли. Нима и производителите на етанол не са давали приеми
— Да, чрез СКО, и то доста.
Старецът си бръкна в ухото с пръст.
— Добре, и тъй, кое е последното — „Бърн или Браун“, а после доларовият знак?
Харди се отпусна назад.
— Тъкмо затова, работодателю мой, дойдох при теб. Макар че я почакай, я да видя. — За десети път се взря в драскулките. — Моминското име на Брий е Брунета. Така че би могло да означава „Брун“. Какво ще кажеш? — Подаде му страниците.
— Възможно е — отвърна Фримън. — Може Торн да я е изнудвал за нещо в миналото й, когато се е казвала Брунета. Във всеки случай Грифин, изглежда, е открил някаква парична връзка и сигурно затова е звънил на Торн.
Харди си спомни за кашона с документи на „Калоко“ в кухнята на Глицки. За таланта на Рон — а току-виж всъщност на Брий — да трупа състояние или поне значителни кредитни лимити. Дали Торн не се е опитал да държи Брий в ръцете си и следователно в ръцете на Валънс и Кери чрез заплахата, че ще разкрие финансовите й измами? Или — още по-добре, — че по същия начин ще съсипе името й в очите на Кери?
Най-после се отпусна назад, Фримън го наблюдаваше съсредоточено.
— Ти смяташ, че Торн е подпалил и къщата ти, нали?
Старецът за пръв път споменаваше за инцидента и както навярно бе възнамерявал, това завари Харди малко неподготвен.
— Както би се изразил ти, мисля, че е възможно.
Фримън кимна дълбокомислено.
— И когато тази сутрин отиде при него, пак ли се беше презастраховал? Зная, че това предполага адвокати, оръжие или пари, но всъщност на пистолетите не им е там мястото.
За миг по лицето на Харди се мярна вяла усмивка. Дейвид наистина е ужасен. Забелязва абсолютно всичко.
— Сметнах, че може би ще имам нужда от някаква защита.
Но Фримън не се шегуваше.
— Аз пък не мисля така. Мисля, че ако не те беше приел, в момента щеше да лежи с куршум в тялото.
Неканена, усмивката отново се мярна по лицето на по-младия.
Старецът размаха пръст.
— Чуй ме, Диз. Имаш всички основания да ненавиждаш този човек, но ще го накаже законът, а не ти. Вече си оставил нещата там, където им е мястото — в ръцете на Глицки. Не допускай да те убият. Вече има прекалено много убити. И двама от тях са имали пистолети и са знаели как да си служат с тях. Това говори ли ти нещо?
Харди кимна.
— Не са стреляли достатъчно бързо.
Фримън отново с нищо не показа, че му е забавно. Погледна часовника си, а после
— Трийсет минути при двеста на час прави сто долара. Ще ти ги прибавя към наема.
Вече горе, в кабинета си, Харди позвъни по безплатния телефон на „Мовадо“ и продиктува серийния номер на една любезна служителка. Тя можа само да му каже, че съдейки по номера, часовникът е бил продаден през последните пет години в Сан Франциско на „Бижутерската борса“. Името на купувача не е било записано.
33
Канцелариите на Главното пожарно управление на Голдън Гейт Авеню не приличаха кой знае колко на Съдебната палата. Тук обширното фоайе бе отворено за хората, без предимството на метални детектори и полицейска охрана на входа. Никъде не се виждаха сновящите насам-нататък тълпи от неудовлетворени съмнителни личности, характерни за Съдебната палата и преките около нея. Напротив, мраморните стени с имената на героично загиналите служители сякаш блестяха от гордост. Добре облечени делови хора влизаха в сградата и целенасочено се запътваха към асансьорите, които незабавно ги отнесяха към целта им.
Така че Харди не усети жегването на страха, когато влезе в кабинета на петия етаж с надпис „Разследване на палежи“.
След като остави Фримън, той се качи в кабинета си и почти половин час отговаря на телефонни обаждания. Позвъни на Бил Тилтън, застрахователния агент, и се престори, че е евентуален работодател на Мари Демпси. Била му изпратила кратки сведения за себе си по факса, но не можел да разчете ясно телефонния й номер и адреса й. Тилтън, нехайно нарушавайки всички разпоредби за конфиденциалност, му даде необходимата информация.
При следващото обаждане една секретарка в отдела по палежи му съобщи, че там искат да разговарят с него възможно най-скоро. Ако намерел време, можел да се отбие в главното управление още същия следобед, инспекторите щели да го чакат. Той си определи среща с тях за един и половина, допускайки, че бързат да му предадат собствения му имот.
Първото усещане, че нещо не е наред, го осени, когато секретарката го насочи не към следователските кабинети зад гърба й, а в една тясна, празна стая с издраскана метална маса в средата и четири дървени стола покрай едната стена.
В достатъчно подобни помещения се бе озовавал и незабавно се досети за предназначението му: беше стая за разпити.
Не му се наложи да чака дълго за потвърждение. Дори не седна. Пристъпи до един прозорец и погледна надолу и на запад. Виждаха се една-две пресечки и Харди внезапно усети ледената тръпка на мрачно предчувствие.
Бързо се извърна с намерението да излезе и да покани желаещите да разговарят с него на свой терен, в „Солариума“, Фримън го бе посъветвал да остави полицейската работа на Глицки и този съвет бе добър, но Харди знаеше повече от Глицки и имаше неотменим краен срок. Трябваше да свърши още толкова неща — не можеше да си позволи да го задържат тук. Но щом вдигна очи, разбра, че в скоро време няма да отиде никъде. Трима мъже стояха на вратата.