Нищо друго освен истината
Шрифт:
Двамата стояха на около половин метър един от друг. Отново задрънча трамваят, докато Батавия взе два стола от кухнята и ги отнесе през дневната в антрето. После откачи палтото на Торн, както му бе наредил Глицки.
— Ей, ама какво, за Бога!… — Домакинът за пръв път повиши глас.
Глицки скочи от стола като изстрелян и нареди с авторитетен, та чак дрезгав глас:
— Останете на мястото си. Хорхе, погрижи се да изпълнява. А междувременно вземи портмонето му и провери документите му.
— Няма да…
—
Глицки пое палтото от сержанта и го вдигна към лицето си. Бе надушил силна миризма, докато Торн го събличаше и закачаше. Когато лейтенантът и Хорхе влязоха в апартамента, там не миришеше така, а внезапно с влизането на Торн замириса на бензин.
Докато пребъркваше джобовете един по един, ръката му напипа нещо, което приличаше на талисманче. Извади го внимателно и нещата тутакси се подредиха. Ако не друго, то бе точно копие, но Глицки можеше да се закълне, че е оригинал — едно от ръчно изработените слончета от венецианско стъкло, което за последен път бе видял да се клатушка по полицата над камината в дневната на Харди.
Сержант Коулман не успяваше да се добере до Джим Пиърс, чието търпение съвсем се бе изчерпало. Коулмановото също. Накараха го да чака почти половин час, а след като най-после го поканиха в кабинета на вицепрезидента, секретарката на Пиърс му заяви, че следващата среща е след десет минути.
Пиърс седеше зад бюрото си. Разсеян. Никакво ръкуване. Документи чакат за подпис, трябва да се вземат решения. Вдигна очи към Коулман. Инспекторът, каза му, можел да говори, но най-добре да говорел по-бързо. Тези непрекъснати нахлувания минавали всички граници на допустимото и вече приличали на чиновнически тормоз. Ако продължавало така, последствията щели да бъдат неизбежни.
Демонстрацията на мускули оказа въздействие върху младичкия инспектор. Ъгловият кабинет беше просторен, разкошен, застрашителен. Прозорци и гледки, намиращи се достатъчно високо, за да надмогнат мъглата. Коулман се въртеше на свръхмодерния дървен стол — всъщност приличащ повече на табуретка с ръчки, отколкото на предмет, върху или в който човек би си избрал да седне.
На сержанта му мина през ума, че в действителност това може би е специален стол, поставен пред бюрото на Пиърс за нежелани посетители, та те да не се чувстват твърде удобно. И да е сигурно, че скоро ще поискат да си тръгнат.
Инспекторите по убийствата не са особено почтителни хора. Повечето от тях с очите си са виждали всичко, и то поне по два пъти, а Коулман не правеше изключение. Но докато седеше в кабинета на Пиърс, стори му се почти невъзможно да си представи как на човека, който царува тук, ще му се наложи да прибегне до убийство. Всъщност на сержанта не му се вярваше да е така, но искаше поне да уточни фактите, та ако не друго, то да не му се налага отново да се настани на същото място.
— Разбрах, че досега сте ни сътрудничили, сър, и сме ви благодарни за сътрудничеството…
— Е, хубав начин да проявите благодарността си, няма що. Нима все още има нещо, за което да не сте ме питали?
— Опитахме се да се свържем с вас вчера, сър, в събота вечерта.
— Зная. — Пиърс взе писалка, подписа нещо, върна писалката на мястото й, духна подписа и сложи документа настрана. И незабавно се зае да чете следващия. Без да вдига поглед. — Жена ми ми каза, че сте наминали. Отново. Този път май за полицай?
— Да, за сержант Канета.
— Името ми е познато. Откъде ли?…
— На няколко мероприятия е бил охрана на „Калоко“.
Пиърс най-сетне престана да шава.
— Точно така. Него ли са убили?
— Да, сър.
Новината, изглежда, развълнува Пиърс. Той въздъхна дълбоко, сви устни, а по челото му се появиха бръчки.
— Съжалявам, инспекторе. Простете ми грубостта. В момента съм под напрежение, но така е всеки ден и това не ме оправдава. Разбирам какво ви е, когато ваш колега е… — Изпъна гръб. — Добре. Продължавайте. Какво искате да научите?
— Къде сте били в събота през нощта?
Независимо от поднесеното извинение, раздразнението му избиваше на повърхността.
— Мога ли да ви попитам защо това е толкова важно? Какво ви каза жена ми?
Коулман не отговори.
И Пиърс схвана, макар това да не го зарадва особено. Въздъхна повторно.
— Бях си у дома до ранната сутрин, навярно до зазоряване. После отидох на яхтата си в яхтклуба.
— Но през нощта сте били вкъщи?
— Да, нали току-що ви казах.
— Сам ли?
Пиърс кимна.
— Какво чудно има, инспекторе? Жена ми отиде на прием, на който не исках да присъствам.
— Жена ви отби ли се при вас, когато се прибра?
Вицепрезидентът се изсмя късо.
— Какво ви каза тя? — И добави печално: — Съмнявам се. Прекарах нощта в кабинета си. — Сержантът срещна погледа на Пиърс. — Скарахме се за приема, на който не исках да отида. Чух я, като се прибра, но ми се щеше да разбера дали ще дойде да ми се извини. А след като не дойде… ами, ядосах се.
— И спахте в кабинета си?
— Не кой знае колко. Бях много ядосан и цяла нощ не можах да мигна. Гледах телевизия.
— Помните ли програмата?
— О, не зная. Май някакъв спорт. Безсъдържателни глупости. Всичко, което даваха. От време на време задрямвах.
— Случайно да знаете коя телевизионна компания ви обслужва? — попита Коулман.
— Не — отговори Пиърс. — Нямам представа, съжалявам. Вие знаете ли вашата?
— Имате ли нещо против да проверя?
— Не зная, аз… — В това време лицето на Пиърс леко се разведри, не че усмивката му озари помещението. — О, разбирам. Да, естествено. Всичко, което ви е необходимо.