Нищо друго освен истината
Шрифт:
Коулман с облекчение се измъкна от адския стол.
— Благодаря, че ми отделихте време, сър. Надявам се да не ви безпокоим повече.
Пиърс доста дълго остана неподвижен, после поклати недоверчиво глава.
— Преди да си тръгнете, инспекторе, може би ще сте в състояние да ми отговорите на един въпрос.
— Стига да мога.
— Добре. Имали каквато и да било причина да убивам сержант Канета? Тъй като, доколкото разбрах, там е работата. Да, работил е като охрана за „Калоко“. Къде? Каква е била работата му по-точно? И после какво? Та аз дори не го познавам. Съмнявам се, че бих могъл да го различа сред някое множество. — Замълча, простря ръце, призовавайки за проява на здрав разум. — Просто не разбирам. Свързан ли е с мен по някакъв друг начин?
Коулман го изслуша. Наистина не можеше да го вини, че е ядосан и разстроен, но нямаше да издаде и дума от онова, което шефът му бе заръчал да пази в тайна.
— Рутинно разследване — отговори сержантът. — Нищо повече. Благодаря, че ми отделихте време.
— Случайно съвпадение — твърдеше Бакстър Торн пред Глицки. — Такива слончета се намират навсякъде. Можете да си купите в който и да е хубав магазин за подаръци. Този ми е талисман. Нося го със себе си от години.
Нов въпрос, нов простичък отговор.
— Както вече ви казах, Дизмъс Харди, струва ми се, е името на господина, който дойде в кабинета ми тази сутрин и ми отправи няколко заплахи. — Глицки все още не бе позволил на Торн да влезе в апартамента както се полага. Той седеше на един от столовете в антрето, а лейтенантът се бе надвесил над него. — Като изключим това, едва ли зная нещо друго за него. — Торн си остана напълно невъзмутим, продължаваше да отговаря на следващите въпроси на Глицки с влудяващо спокоен глас: — Пълнех си резервоара, лейтенанте, и се боя, че извърших непростимия грях да го препълня. Разлях бензин по палтото си.
Глицки вече бе склонен високо да оцени изврътливостта на това копеле, когато телефонът иззвъня. Батавия вдигна слушалката, послуша известно време и я подаде на Глицки:
— За теб е. Винс.
Лейтенантът нареди на Торн да остане на мястото си и отиде до бюрото.
— Най-после Пиърс излезе съвсем чист — започна Коулман и продължи да разказва какво е научил в „Калоко“: че Пиърс пак има сносно, макар и не идеално алиби. После сниши гласа си до шепот: — Така чуваш ли ме?
— Едва-едва.
— Достатъчно е. Тук има хора.
— Добре.
— И значи, пиша си аз доклада за Пиърс на бюрото и кой, мислиш, се отбива? Тъкмо си тръгна около пет. Ранцети.
Глицки се намръщи. Джери Ранцети работеше в службата за управление и контрол — отдел, който обикновено се нарича „Кадри“. Щом Ранцети е наминал към „Убийства“, значи е по следите на някое лошо ченге, а тази новина не се нравеше на Глицки. Екипът на „Убийства“ бе малък — трийсет мъже и една жена — и Ейб усещаше, че лично би поръчителствал за почтеността на всеки от тях.
— Предполагам, че не е било светска визита.
— Е, престори се, че е така. Пък аз се престорих, че му вярвам. И изведнъж вика: „О, да, може и да има нещо, може пък да съм подочул нещичко, може и да му кажа едно-друго.“
— Може би — отговори Глицки. — За кого става дума?
Коулман замълча, а гласът му, когато заговори отново, едва се долавяше:
— Затова ти позвъних, Ейб. За кого души ли? За теб.
35
— Кога разбра за нас? — попита Рон.
— Хрумна ми, още когато видях спалните ви, но всъщност не го осъзнах докрай, докато не съобразих, че вероятно имаш сексуална връзка с Мари. Брий е имала любовна връзка. Ти — също. Но все пак сте изглеждали щастлива двойка, добре ви е било заедно. Доволни сте били. Не се връзваше. Единственото, което не разбирам, е защо сте си дали целия този труд. Защо тя просто не си е останала леля Брий?
— По онова време подобно положение ни налагаше да се обясняваме надълго и нашироко с всеки срещнат. А никой не разпитва мъж с деца и втора съпруга. Обаче мъж, децата му и неговата сестра? Това е друга работа — съчетанието е чудновато и на всеки би могло да се стори необичайно, а ние не можехме да го допуснем. Трябва да ме разбереш: издирват ме за отвличане на деца, може би дори за детска порнография. Сериозна каша. По петите ми са. Трябваше да изглеждаме точно като най-обикновена двойка. Не просто като, а точно като. И дълго време успявахме.
— Като се изключат връзките ви.
Рон поклати глава.
— Е, да, налагаше се да пазим връзките си в тайна. Но тъй като в същността си всички любовни отношения на женените са такива, нещата бяха наред.
— Значи ти и Мари. Откога сте заедно?
— От няколко години.
— И тя го приема? Не те ли натиска да се ожените?
Той се облегна на дивана и кръстоса крака.
— Не. Да ти кажа ли, обсъждали сме на няколко пъти развода ми с Брий. Но това беше преди Брий да умре. Оттогава тя според мен чака да мине достатъчно време. Да изтече траурът — добави той неловко. — Така че за брак още не е ставало дума.
— Искаш да кажеш, че тя не е знаела за Брий ли?
— И все още не знае. Никой не знае.
Харди, на свой ред, се облегна, печелейки време да осъзнае чутото.
— А децата?
Рон Бомонт поклати отрицателно глава.
— Бяха на две и три годинки, когато се преместихме тук. Може и да са чували, че леля им се казва Брий, но не си спомняха. Така че в скоро време тя стана за тях просто Брий, втората им майка. А животът им бе далеч по-хубав, отколкото преди.
— Ами Даун?
Рон застана нащрек. Внезапно се озова на самото крайче на дивана, а цялото му тяло издаваше готовност да скочи при тази заплаха за децата му, та дори да се нахвърли върху мъж с пистолет.
— Какво Даун?
— Това те питам.
Остана приведен напред, напрегнат, с вкопчени една в друга ръце. Харди го изчака. Полека-лека думите на Рон потекоха:
— Никога не съм срещал човек като нея, дори далечно нейно подобие. Бях в предпоследния си курс в Уисконсин. Срещах я из всички библиотеки — работеше по магистърската си дисертация. По социология.