Нощем с белите коне
Шрифт:
— И смяташ, че Криста не може да го разбере?
— Нищо не смятам. Защото нищо не съм забелязала.
— Може пък аз да се лъжа — каза Мария. — Прощавай за безпокойството.
И затвори телефона успокоена донякъде. Сега пък Донка стана от мястото си и започна да се разхожда нервно — сред хола, в спалнята. И за да не се губи напразно времето, току подритваше нещичко с крак — я сутиенче, я изхлузен чорап, все едно че ги хвърляше с ръка там, където трябваше да си бъдат. Надали бе научила това шетане от баба си, но й се виждаше много удобно. И когато напъха с крак чехлите под
Намери го там, където очакваше да го види — под трабанта. Тя го ритна по босия крак, Кишо се измъкна ухилен. Беше целият омацан в смазки, бялкаха се само очите му и зъбите донякъде. Не беше от хората, които се престарават с миенето на зъби.
— Всичко е готово! — каза той. — Довечера сме на „Щастливеца“.
— Само сме за „Щастливеца“ — измърмори момичето.
— Защо, какво е станало?
— Нищо не е станало. Но днеска нямам никакво желание да бутам кола.
— Няма да буташ — всичко е тип-топ. Само чистачките! — погледна я той виновно.
— Какво — чистачките?
— Свиха ми чистачките, това е! Нощес, по никое време.
— Ами чистачки тъй се крадат, бунак такъв! Защо не си ги свалил?
Ами отде да знаел, че има такива безсъвестни типове. Донка го погледна накриво, но нищо не каза — ще види друг път чистачки. Само взе номера на Сашо и се обади от един уличен телефон. Трябваше доста да почака, докато чуе гласа му — кой е?
— Аз съм, Донка — отвърна тя. — Как си?
— Екстра!
Тонът му беше наистина радостен, това я ядоса.
— Ами много хубаво. Искам да поговоря с тебе…
— Кога?
— Сега, ако можеш.
— Не, след малко съм при директора. Не може ли през обедната почивка?
— Добре, но тогава ще дойдеш у дома. През това време аз огладнявам.
— И аз. Но нищо — чакай ме към един часа.
Сашо затвори телефона и разговорът мигновено изчезна от мислите му. Други, много по-важни неща го занимаваха в тоя миг. Снощи неговият вуйчо наистина му бе подсказал една буква. И то най-важната — първата! Като знае човек две букви, всичко останало е въпрос на търпение и на справки. Просто гореше от желание да сподели всичко с Аврамов, но директорът имаше ведомствено съвещание тая сутрин. Няма значение, ще почака. Нищо не му бе казал досега за своето хрумване, нямаше кураж. Но снощи академикът му бе посадил крилца и сега той летеше с тях и се блъскаше от време на време в някоя стена като случайно влязла в лабораторията ластовица.
Аврамов му се обади едва към десет и половина. Младежът толкова се забърза, че дори забрави да почука. Новият директор стоеше прав пред отворения прозорец, якият му гръб почти закриваше гледката. Всъщност нищо не се бе променило навън. Само кулокранът бе изчезнал, но сградата си стоеше все тъй самотна в циментовата си голота, само с едни черчевета на прозорците в повече. След като Урумов го напусна, кабинетът цял месец стоя съвсем празен. Новият директор настояваше да си остане в стария кабинет. Но там бе тясно, а при него се устройваха съвещания, идваха гости. Урумов
— Извинявай, че тъй нахълтах! — каза младежът. Аврамов се обърна, лицето му никога не бе изглеждало толкова сиво.
— Няма значение — измърмори той и се завърна зад бюрото. — Ужасно мразя тия глупави съвещания. Просто ме изтощават!…
Сашо не отвърна. Сам той обичаше съвещания, плуваше из тях като в топъл летен басейн. Винаги, когато разискваше и спореше, сякаш гълташе от кислороден апарат, дори пулсът му се усилваше.
— Сега се чудя как се е справял вуйчо ти — продължи унило Аврамов. — На тая възраст!
— Не съм го чул да се оплаква — отвърна младежът. — И досега си е работлив като катър.
— Виждал ли си го скоро?
— Снощи.
— И как е? — Лицето на Аврамов за пръв път се оживи.
— Много добре. И най-важното — изпълнен с надежда. Прочел нещо от Уитлоу, което му се вижда много синхронно. Сега се навива да му напише писмо. Интересуват го някои детайли, които всъщност са най-важното.
— Уитлоу ще му отговори, разбира се. Нищо че е Нобелов лауреат.
— Не е там въпросът, те се познават. Но вуйчо си мисли, че това, което не е казано, не е негово. В смисъл, че е известен секрет на института му.
— Какво му пречи да опита? — Аврамов съвсем се оживи.
— Така е! Аз четох статията му. Всъщност това не е статия, а изказване на някакъв техен симпозиум. Най-интересното е, че и неговото изказване е било посрещнато доста резервирано, да не кажа враждебно.
— Ами естествено! — кимна Аврамов. — Щом е синхронно с това на вуйчо ти.
— Просто не ми е понятна тая психика! — каза младежът озадачено. — Разумът да се плаши от истината.
— Зависи каква е истината! — усмихна се Аврамов. — Не е приятно да научиш, че се готви да те заколи собственият ти син. Изглежда, че тая мисъл е непоносима за хората. И точно това искаше да използува оня приятел.
И внезапно Аврамов се досети за нещо, бръкна в чекмеджето на бюрото и извади оттам някакъв лист.
— Прочети това! — каза той развеселен.
Беше заявление от доцент Азманов. Съвсем накратко той съобщаваше, че моли да приемат оставката му, тъй като имал желание да постъпи в института по фитопатология. Мотиви: тоя институт отговарял много повече на профила на неговата научна работа. Между впрочем това беше вярно донякъде. Веднага след злополучното събрание той се бе заел с проблема за някои вредни вируси по растенията.
— Ясно! — каза кратко младежът.
— Какво е ясно? — Аврамов отново се усмихна.
— Ами ние му подрязахме всички възможности. За бърз възход, искам да кажа.
— И все пак трябва да признаем, че работи много упорито и прилежно през последните пет-шест месеца.
— Постигна ли нещо?
— Нищо! — призна Аврамов. — Ама съвсем пък нищо!
— Така, си мислиш! Сега ще получи много хубава препоръка от тебе. Забелязал съм, че некадърниците получават най-хубавите препоръки. Защото всеки гледа да се отърве от тях по някакъв начин.