Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Да, прав си! — каза с досада Аврамов. — Наистина ще му дам добра препоръка! И не защото искам да се отърва от тая гадина, това не е най-важното! И с него, и без него — все това… А просто не знам как да ти обясня…

— Аз пък знам. Вие го наричате великодушие или нещо от тоя род. А всъщност то си е слабохарактерност.

— Не е точно така — отвърна кисело Аврамов.

— Така е!… А паразитите са паразити! Защо трябва да бъдеш великодушен към тях? Няма разум в тая работа!

Аврамов го изгледа продължително.

На младежа се стори, че така понякога го гледаше вуйчо му — изпитателно и с мъничко недоверие.

— Харесваш ли пеперуди? — запита внезапно Аврамов.

— Пеперуди ли? Не съм се замислял по тоя въпрос.

— И все пак?

— Ами защо да не ги харесвам. Те са красиви.

— Да, но всъщност това са един вид летящи гъсеници. Би трябвало да ги избиваме.

— Без такива алюзии! — каза Сашо обидено. — Азманов не снася нищо освен лайна. За какво ти е такъв човек?

— Да върви по дяволите! — съгласи се Аврамов. — С препоръка или без препоръка — все едно. Ти всъщност за какво ме търсеше?

— Сега ще разбереш — каза младежът и лицето му светна и се оживи.

Така започна тоя разговор, а след един час атмосферата бе нажежена почти до бяло. Изолираха телефоните, заключиха входната врата. И се впуснаха като две яростни хрътки по следите на смаяната лисица. Не се чуваше никакъв лай, само удари с длан по бюрото, пискливи възклицания, охкане. И към един часа младежът едва не подскочи от мястото си.

— Господи, как забравих!… Ами аз имам среща.

— Сега? По обед? — попита недоверчиво Аврамов.

— Съвсем делова среща. Навярно кратка… Но трябва веднага да тръгвам.

След малко той вече тичаше към кабинета си. Свали в движение бялата манта, после вдигна слушалката и набра номера.

— Донче, ти ли си?

— Аз съм, говедо такова!

— Извинявай, бях на заседание. Веднага пристигам! — Той се засмя. — Да взема ли един душ за всеки случай?

— Няма нужда — каза тя. — Аз съм ти приготвила тук!

— Горещ или студен?

— Зависи как ще го възприемеш. Хайде, тръгвай.

Тая работа не беше съвсем редовна, мислеше той, докато слизаше по стълбите. Никога не е хубаво, като те търси жена. За щастие едно такси бе спряло случайно пред института, така че той долетя по-бързо и от Хермес. Докато се качваше с асансьора, изведнъж го връхлетя споменът за оная зимна нощ, когато с мъка я бе довлякъл до дома й. Дали наистина бе толкова пияна, или повече се преструваше? Май че второто бе по-вероятно. Той си припомни с какво усърдие бе запълвала вкочанените му ръце с едрия си топличък бюст. Изведнъж го обзе някакво странно възбуждане, дори преглътна, без да иска. Не, не бива да мисли никога за това, все едно че не се е случило.

Все едно, но май че не беше все едно. Това той разбра още като му отвори вратата, облечена в много тънка лилава блузка. Само дето лицето й не беше много приветливо.

Въведе го в спалнята си, макар че и в холчето имаше няколко удобни кресла. Тоя път леглото й бе застлано, в ъгъла до стената бе седнало като малко човече жълто плюшено куче със сини очи. Беше се опулило право срещу него, едва не размърда уши. Донка го инсталира на своя инквизиторски стол, а самата тя седна на леглото си.

— Не ми е удобно тук — оплака се той. — Тоя стол е за педерасти.

— Няма значение.

— Има значение!

— Това са дреболии — каза тя. — Имам хубава новина за тебе, глупчо. Ще ставаш баща.

— Какъв баща? — не разбра той.

— Баща на отроче от неизвестен пол… Което твоята възлюбена вече носи в утробата си.

Известно време той я гледаше със замръзнало недоумение.

— Не може да бъде.

— Може! — каза тя. — Сега е в първия месец. Но няма значение и останалите ще отлетят като сън.

Хуморът й беше мрачен, а лицето студено като зимна арктическа нощ. Той все още не успяваше да събере изплашените си мисли.

— Защо, не се ли радваш? — попита тя малко подигравателно.

— Я не се занасяй!… Кой ти каза?

— Криста, разбира се… Но това е медицинският факт, няма защо да си правиш илюзии.

Не си правеше — гласът й бе съвсем сериозен. Той стана от идиотския стол и като зашеметен мина през стаята.

— Виждаш ми се много изплашен, малкият! — каза тя презрително. — В края на краищата то не е в твоя корем… А в нейния.

— А Криста защо мълчи пред мен?

— Защо!… Ами ясно защо!… Криста е чувствително момиче. И навярно е предчувствувала как ще се озъбиш от радост. Искаш ли глътка алкохол? Имам само допел корн.

— Добре — каза той.

Тя извади от нощното си шкафче солидна, четвъртита бутилка с прозрачно като водка питие.

— Карай с бутилката — измърмори момичето. — Че ме мързи сега да търся чаши.

Младежът пое много голяма глътка, която опари гърлото му.

— Добре, разкажи какво знаеш — отвърна той с половин дъх.

И тя му разказа подробно какво се бе случило снощи след неговото излизане. Лицето му съвсем помръкна.

— Неприятно! — въздъхна той, когато най-сетне Донка свърши.

— Ама на всичко отгоре си ужасно невъзпитан! — каза тя ядосано. — Така ли се посреща първородното? И моят баща навярно е скърцал със зъби, когато е чул новината. Но благоприлично се е ухилил.

— Аз не съм лицемер.

— Ти си едно лайно! — каза тя сериозно. — Едва сега те разбрах.

— Нищо не си разбрала.

— Или имаш нещо против самата Криста? — запита тя подозрително.

— Хайде, не се прави толкова голяма приятелка! — каза той ядосано.

Но тя продължаваше да го зяпа тъй, сякаш го виждаше за пръв път. На лицето му се бе появила някаква странна гримаса на мизантропия.