Нощем с белите коне
Шрифт:
— Не е вярно, за съжаление — каза Урумов. — Може да има недописани книги или недовършени симфонии. Но не може да има недооткрити открития. Или има откритие, или няма — средни положения в науката не се зачитат.
— Прекалено сте скромен.
— Надали… Пък и според моя племенник прекалената скромност в науката е порок.
— Предполагам, че не страда от такива пороци — каза Мария.
— Не, наистина… Като всеки прекалено здравомислещ човек. И трябва да ви кажа откровено, че той направи в тая област първата сериозна крачка.
Мария го изгледа недоверчиво.
— На тая възраст?
— Тъкмо
— Идеите са хубаво нещо! — каза тя. — А в какво се състоят вашите идеи? Ако не е някаква тайна, разбира се.
Урумов се замисли.
— Не е толкова лесно да се обясни с няколко думи — каза той. — Знаете ли какво е катализатор?
— Има си хас! — тя се засмя. — Ами аз съм била учителка. Катализаторите са химически вещества, които вземат участие в ускоряването и забавянето на химическите процеси, без да участвуват активно в тях.
— Е, това е вече друга работа! каза Урумов доволен. — И все пак по-добре е да си послужа с пример. Аз съм възрастен човек, живея сам. Моята сестра, да речем, си наумява, че тая работа не бива да продължава така. Сам човек трудно живее, пък защо трябва да ми слугува, като друг може да свърши тая работа. И решава да организира вечеря?
— Беше ли наистина организирана? — усмихна сетя.
— Това е пример, моля ви се. Той не се коментира, той се взима като основа на задачата, И тъй, на вечерята ще присъствува и една дама, разведена или вдовица, все едно, в умерена възраст, внимателно предупредена от сестра ми. Поканени са и още няколко души за камуфлаж. Сготвят се яребици задушени, да речем, купува се хубаво вино. Сестра ми много добре знае, че когато коремът е пълен, а главата леко зашеметена, всички цели стават много достъпни.
— И в тоя момент пристигате вие! — каза тя.
— Да, точно така, със сивото английско бомбе, нищо неподозиращ. Другите вече са изпили по две-три чаши евксиноградска гроздова, така че настроението е вече леко повишено. И веднага разбирам, че съм попаднал в чужда или неподходяща за мене среда. Фамилиарниченето ме дразни, ласкателствата — ядосват. Сядам, хапвам няколко залъка и изведнъж се досещам, че трябва да присъствувам на някакво гласуване в академичния съвет. И съм забравил, това всички могат да очакват от мене. Взимам си сивото бомбе и си заминавам дори без да разбера каква опасност е минала през главата ми!… Според вас какво ще направи непознатата дама?
— Амиии… ще се огорчи!
— Добре, След това?
— След това ще се наяде хубавичко с яребицата или със задушеното телешко, зависи колко са блюдата…
— …и ще изпие няколко чашки вино. И едва тогава ще забележи, че господинът срещу нея не е съвсем за изхвърляне. Макар че е порядъчно плешив, в крайна сметка той има същите външни белези, каквито имам и аз, т.е. и той е мъж като мене. И веднага отправя към него своите прояснени взори. Увлечена, тя не забелязва нито намиганията, нито гримасите на сестра ми. Не забелязва дори, че на вечерята присъствува и съпругата на въпросния господин. Така че вместо ускорена реакция се получава първокачествен гаф… Разбрахте ли нещо от цялата история?
— Да, разбира се, че сестра ви е намислила да ви жени.
— Тъй е по женската логика. А но научната нещата стоят малко по-иначе. Катализаторът
Мария дълго мълча, лицето й бе потънало в размисъл.
— Наистина интересно! — каза тя. — Ами ако вие харесате самотната дама? Тогава какво ще стане?
— Може и нищо да не стане — усмихна се той.
— Хайде, хайде, пак скромност… Ами унгарката?
— Коя унгарка?
— Тая същата — полубългарка-иолуунгарка. С четирилистната детелина.
— Тя беше клетка от съвършено друг организъм — отвърна той. — Там действуват други катализатори.
Точно в тоя момент пред тях изникна милиционерски сержант. Беше облечен в новичка, добре изгладена униформа, само обувките му бяха доста вехти и очукани. Имаше такъв вид, сякаш ги е спипал на местопрестъплението, лицето му издаваше едва спотайван гняв.
— Дайте си документите? — каза той вежливо, макар че гласът му неуловимо потреперваше.
— За какво да си дам документите? — погледна го учудено Урумов.
— Вие не знаете ли, че това е вододайна зона! — избухва внезапно милиционерът. — И че влизането на коли и хора е строго забранено?
— Откъде мога да знам? — отвърна невъзмутимо Урумов.
— Как откъде? — брадичката му яростно потрепера. — Ами що надписи има край пътя — на всички езици. По нарушителите се стреля без предупреждение — излъга той като разтърси сърдито ютията си.
— Ами стреляйте тогава!
— Стреляйте, стреляйте! Засрамете се, възрастни хора сте… А сте се кукнали като два гълъба… Точно в най-забраненото! Ами не видяхте ли, че край черния път има толчав надпис — влизането на външни лица строго забранено.
— А защо да гледам край пътя, аз си гледам в пътя, за да не сгазя някого. Една яребица мина например.
— Добре де, ако вие гледате все в пътя, другарката къде гледа? Вие не видяхте ли надписа?
— Видях го — призна си смутено Мария. — Но си помислих, че професорът не е външно лице.
— Може и да не съм — измърмори Урумов.
— Я си дайде документите! — каза отново припряно сержантът.
Урумов му пъхна своята внушителна карта от Националния съвет за мир. Милиционерът дълго я чете, образът му съвсем се смекчи.
— Ами добре — каза той. — Можете да останете още малко.
Козирува и си отиде. Но двата гълъба вече се чувствуваха неудобно, сигурно онзи няма да се успокои, докато не си отидат. Поседяха все пак малко, колкото да не го обидят, после отидоха при колата. Урумов трябваше да я върне малко на заден ход, за да излезе на пътя. Но къде беше задният ход? Малко назад и встрани! Но всички опити да включи излязоха безуспешни. Като пъшка тъй пет-шест минути, най-сетне, без сам да разбере как, успя да я намери, колата нервно подскочи назад и угасна. Запали отново и как да е излезе на черния път.