Нощем с белите коне
Шрифт:
— Днес получих писмо от Криста — каза тя.
— И какво ти пише? — трепна той.
— Пише ми как си я обидил. Ама ти си бил много прост бе, като радомирските шопи.
— Ние не сме шопи.
— Ама не си и от Урумовите. Те са поне възпитани хора.
— Дай да видя писмото — каза той, като се мъчеше да придаде равнодушие на гласа си.
— Изключено! — отвърна тя. — Криста изрично ми е забранила. На живот и на смърт.
Но след като врънка четвърт час и поръча две ментовки, тя най-сетне склони да му прочете „едно късо пасажче“.
— Сега слушай!
„…Много те моля да ми намериш един добър гинеколог хирург, но непременно жена. (Жена е подчертано с две линии). Като се върна, трябва категорично да ликвидирам тоя въпрос. Това май че на всяка жена й се случва, не е болка за умиране. Не искам повече да бъда за нищо длъжна на Сашо, да го безпокоя за която и да било моя работа.“
— Това е! — каза тя.
— И ти ще й намериш ли такава жена гинеколог?
— Да не съм луда?… Мога ли, без да те питам? Та това дете не е само нейно, то е и твое.
Сашо замълча.
— А на мое място ти как би постъпила? — попита той след малко.
— Ами тъй и тъй ще се жениш — защо да пропускате детето. Тая работа не винаги се улучва. Понякога знаеш ли какви бели стават с тия аборти?
— Знам — каза той.
— Тъй че трябва ти сам да решиш!… Каквото кажеш!
Сашо отново замълча. И мълча дълго, докато лицето му съвсем посивя.
— Тя е взела своето решение — каза той. — И без да ме пита…
— Как тъй — без да те пита? — погледна го тя учудено. — Нали те е питала първия път?
— Е, тогава какво повече?
Донка се намръщи.
— Нищо няма да излезе от вашата работа — каза тя. — Но ако се развали съвсем и тя си намери друг, да знаеш, че съм ти кандидатка.
Той се засмя — съвсем непринудено при това. И си спа спокойно тая нощ, сякаш бе взел дизепана.
9
Академикът почиваше или по-точно лежеше със затворени очи в топлия обеден здрач на кабинета си.
Тежките завеси като че ли увеличаваха задуха и усещането на миризми — безброй миризми, които сякаш се раждаха само в тоя час на деня. Дори ръкописите миришеха на хартия и прах, а старото бюро като че ли все още издаваше слаб дъх на тютюн за лула, останал от времето на баща му. Той не можеше да заспи, разбира се, но трябваше да полежи тъй поне до три часа. И най-важното — да не мисли, да отпочине, да събере сили за дългия летен следобед.
Но точно в два и половина часа, когато Урумов бе задрямал лекичко на кушетката, телефонът зазвъня. Той почака малко, дано оня се засрами, но телефонът продължаваше своя досаден звън. Обикновено изваждаше контакта, но тоя път бе забравил. Изведнъж му хрумна, че може да го търси Мария, ако се е случило нещо неприятно или непредвидено. Той стана така рязко, че усети как сърцето му се разлюля като камбана и прескочи задавено няколко удара. Щом вдигна слушалката, в ушите му мигновено бръмна възбуденият глас на неговия племенник.
— Вуйчо, ти ли си?
— За Криста ли се отнася? — запита той леко изплашен.
— Защо за Криста, за нашата работа.
— Вашата работа навярно можеше да почака още половин час — отвърна Урумов с безупречно възпитан глас.
— Вуйчо, новината е изключително интересна! — каза едва ли не умолително младежът. — Обаждам ти се от кабинета на шефа.
— Добре, тръгвайте тогава! — отвърна академикът. Пристигнаха след десет минути, с кола навярно.
Урумов излезе да им отвори, изглеждаха много възбудени и двамата, особено Аврамов. Беше облечен в сако от шантунг с пожълтели пешове, в окъсял, негладен панталон и ремъчни сандали, приличаше в тоя си вид на провинциален келнер или пътуващ оркестрант. Но нямаше лошо самочувствие през последната седмица, особено след като бе разбрал за сполучливата операция на дъщеря си. Урумов ги въведе в кабинета, изглеждаха настръхнали от своята новина, така че и сам той усети леки тръпки по гърба си. Току-тъй няма да го безпокоят по никое време, изглежда, че наистина Са постигнали нещо. Аврамов се поокашля и като събра дъх, заяви с някаква особена, лаеща тържественост:
— Вие излязохте прав, другарю Урумов!… Току-що разбрахме, че сме успели да заразим с рак в белите дробове една от белите мишки, инжектирани с ензима!
Урумов усети как дъхът му поспря за миг, макар че очакваше новината.
— От кои точно? — запита той тихо.
— Група „С“… Пореден номер 646. Женска бяла мишка, вече раждала.
— Тъй трябваше и да се очаква! — отвърна Урумов.
— Просто не можех да го допусна в себе си! — каза възбудено Аврамов и несъзнателно изтри с длан изпотеното си чело. — Рак, предизвикан от естествени съставки на организма! Това е нечувано! Ако публикуваме такова научно съобщение, ние просто ще потресем световната биологична мисъл.
— Да, разбира се! — отвърна спокойно Урумов. — Но ние няма да напечатаме такова научно съобщение.
Двамата го погледнаха поразени. Ако самолетна бомба бе пробила внезапно покрива, надали щеше да им направи по-силно впечатление.
— Защо? — запита Аврамов.
Гласът му звучеше глухо и като че ли малко враждебно.
— Как така защо?… Ами не си ли давате сметка, че вашите опити не са достатъчно чисти. Във вашия материал при всички положения има примеси.
Това беше напълно вярно и те много добре го знаеха.
— Но, другарю Урумов — възкликна Аврамов тоя път едва ли не умолително. — Нашият материал е чист поне до деветдесет и седем и половина процента. А това означава, че горе-долу в такава степен е верен и нашият резултат.
— Не, Аврамов, това в никой случай не е здрава научна логика! — каза доста хладно академикът.
Той видя с края на окото си как Сашо рязко се дръпна назад. Тази малка обида се отнасяше и до него, разбира се. Но в тоя миг той никак не приличаше на обиден, по-скоро на засрамен.