Нощем с белите коне
Шрифт:
— Видя ми се напълно искрен.
— Не смятам, че ви е излъгал, разбира се! — каза тя. — По-скоро се е подвел. Навярно тя чисто и просто се е преструвала. От наранена гордост може би, като е разбрала, че в никой случай не желае детето. Да иска да задържи детето, това означава да натрапва себе си. Защото в случая дете и брак е почти едно и също.
Урумов разкопча яката си. Права е, разбира се, Сашо чисто и просто не е разбрал момичето. И все пак… ако е искала истински да спаси детето, какво е пречело — обещанието си е обещание. Никой млад човек не подскача от
— В края на краищата мъчно ще разберем истината — каза академикът колебливо. — Според него през последните два дни тя просто болезнено е форсирала събитията — колкото се може по-бързо, нито ден повече.
— Тогава защо е избягала оттам?
— Просто се е уплашила.
Сега пък Мария се замисли — а дали професорът не е прав? Дали вината не е в дъщеря й? Просто не можеше да го допусне, струваше й се невероятно — всичко освен бягството от операционната. Може би наистина се бе уплашила.
— Най-интересно е, че и двамата се обвиняват в едно и също нещо — в егоизъм и незачитане. Не искам да ви наскърбявам, но струва ми се, че и двамата имат сериозно основание да мислят така.
Мария не отговори, но Урумов ясно забеляза как погледът й внезапно угасна, сякаш бе превъртяла електрически ключ.
— Криста е много добра по сърце — проговори най-сетне тя с понижен тон. — Като дете се разплакваше, ако види куцо врабче например… А егоистите са душевно груби хора.
— Сашо не е душевно груб.
— Прощавайте… Сигурно не е, щом така или иначе го е харесала.
— Виждате ли, не ми се иска да ви говоря като някакъв старомоден учен. Но това са два мощни инстинкта — за съхранение на рода и за съхранение на индивида. У човека си противоречат понякога. У мъжа — почти винаги, у жената — в редки случаи. Но ако в тая вътрешна борба надделее инстинктът за самосъхранение, съгласете се, но това е много фин егоизъм.
— А представете си, че не е имало никаква вътрешна борба! — каза тя.
— Защо?
— Ами у нея тоя инстинкт, за продължение на рода, е, да речем, атрофиран. Или изобщо не съществува… Като в повечето от мъжете. Аз съм виждала такива хора. Бихте ли говорили и тогава за егоизъм?
Урумов естествено знаеше какво да отговори — да, при всички обстоятелства! За човека това е било винаги първата вътрешна победа на егоизма. И тая победа като че ли създаваше условия за всички други.
— Тоя разговор е малко безпредметен — отвърна той. — Хората се обичат не за това, което нямат, а за това, което имат. Въпросът е дали всъщност се обичат. И двамата се съмняват в това, т.е. всеки се съмнява в другия.
— И смятате, че оттам идват всички недоразумения?
— Смятам, че сте постъпили добре, като сте изпратили за известно време Криста при леля й… Като се разделят, те по-добре ще разберат какво представляват един за друг.
— А детето?
— И за мен това е второстепенен въпрос. Ако няма истинско щастливо семейство, по-добре да няма дете. Аз съм вече възрастен човек и навярно с поостарели възгледи. И все пак не мога да приема двама души да бъдат
Погледът на Мария отново угасна.
— Според вас — да почакаме?
— Поне десетина дни… Да ви кажа право, аз съм оптимист в тая история. Тия двамата няма да могат един без друг…
Разговорът изглеждаше свършен. И изведнъж това го уплаши.
— Хареса ли ви вчера кафето?
— Чудесно беше! — отвърна Мария искрено.
— Ей сега ще направя две — каза зарадван академикът и стана от мястото си още преди да получи отговор.
Това не й се видя толкова странно. Какво като е академик — всеки може да свари едно кафе. Пък той е и вдовец на всичко отгоре, длъжен е да владее тия малки умения. Но тя би се смаяла естествено, ако знаеше, че това ще бъде неговото първо кафе в живота му. Той излезе с толкова лека стъпка от кабинета, сякаш варенето на кафета беше неговото любимо хоби. Колко му е на едно кафе, както би казал неговият племенник.
Мария остана сама в кабинета. И дори не усети как потъна в тая чудна синя картина зад бюрото му. Така човек влиза в хубав, прозрачен минерален басейн. Усещането за тихо блаженство те обхваща постепенно, докато те обгърне отвсякъде. Беше я забелязала още първия път, много й се искаше да я разгледа хубаво, но, разбира се, никак не беше любезно да зяпа по стените, докато й говорят за съдбоносни неща. Сега тя смътно чувствуваше, че истинският свят не може да бъде така красив като измисления. И че много по-богати и дълбоки са измислените от хората цветове. В тоя момент в кабинета влезе Урумов, изглеждаше много смутен.
— Знаете ли каква глупост, не мога да намеря кафето.
— Няма значение — отвърна тя бързо.
— Как така, като ви обещах — мънкаше той. — Има все пак изход, можем да го изпием в Руския клуб.
Предложението беше толкова неочаквано, че тя го погледна слисано. Но защо пък неочаквано, те са заговорници двамата, а може би и роднини някакви. И понеже Урумов усети, че се колебае, готова да му откаже всеки миг, побърза да добави:
— Та ние още не сме свършили нашия разговор… Фактически аз нищо не знам за Криста… Тогава как да съдя за същината на връзката им?
И те отидоха в Руския клуб. Ядоха Бьов Строганов и пиха лека и светла полска бира Окочим. Но колкото и да бе лека, тя веднага зашемети тая самотна жена тъкмо в разгара на своята зряла, златиста есен. И тя бавно и тихо му разказа за тъжното детство на своята единствена дъщеря. Така че нямаше как да не му разкаже за своя нещастен и разрушен живот. Нямаше никаква представа в тия минути, че върши зло, че и двамата като слепи вървят към нещастие. И не можеше да има никаква представа, защото не познаваше живота му. Смяташе го може би победоносен и щастлив, изпълнен с успехи, надарен на всичко отгоре с една от най-красивите жени в София, при всеки случай най-запазената. Едва като свърши, тя изведнъж разбра, че е разказала прекалено много. Наистина прекалено много за един почти непознат човек. И да се справи някак с неочакваното му мълчание, попита с неподходяща лекота: