Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Няма смисъл, Ангелино! — каза той тихо. — И без това Урумовци не я обичаха. А Логофетовци са до един мъртъвци.

Това беше вярно наистина. Най-влиятелният от тях бе загинал, осъден на смърт от Народния съд. И природените след това издънки навреме се бяха кръстили с други имена.

— Ще те приказват — измънка неохотно Ангелина.

— Кой ще ме приказва?

— Най-малко — съседите.

Не искаше да му каже, че проклетата гърбава Логофетка, която нямаше никакво намерение да умира, ще го разнесе из цяла София.

— Все едно — каза намръщено брат й.

Кой знае защо, Ангелина някак особено си отдъхна.

— Ти си знаеш работите — каза тя. — Аз исках само да те подсетя.

Урумов

влезе в кабинета си, обезсилено се отпусна на стария стол с вити дървени крака. Наистина точно така ли трябваше да се случи? Тоя същия ден, в който безутешно бе ридал на гроба й. В който се чувствуваше разрушен и свършен завинаги. В който като че бе спрял завинаги едва-едва биещият часовник на живота. В тоя същия ден те щяха да се срещнат — ей тъй, без нищо, без да има някаква новина около историята, която така неочаквано ги бе свързала. Дали наистина няма съдба, която си прави добре обмислени, вразумителни шеги с хората, за да им разкрие истинския смисъл на своите действия? Той чу как външната врата скръцна, сестра му си отиде.

И след всичко, което се бе случило, само щеше да лъже себе си, че нещо работи. И той автоматично затвори бюлетина на асоциацията. На сестра си не е длъжен да каже всичко, но поне пред себе си трябва да е наясно. Както винаги, както през целия си живот. Тъжен помен!… Непрежалима съпруга!… Това щеше да бъде лъжа, разбира се. Но не лъжата го спираше, не тя беше причина да не излезе утре тоя нещастен помен. Понякога хората имат нужда и от лъжа, за да бъде съвестта им спокойна. Но сега той разбираше, че никаква сила няма да го принуди да напечата лъжата. Тя не биваше да прочете тая дума — непрежалима! — върху вратата на собствения му дом. Тя не биваше да види лицето й, още по-бяло върху луксозната бяла хартия на нещастното възпоминание. Защо?… Не можеше да си обясни… Но не биваше, дори ако той нямаше да бъде жив утре. В никакъв случай нямаше право да прибави дори капка горчивина към всичко, което бе преживяла. Макар че навярно нямаше да прибави нищо.

Мъчно заспа тая нощ. Лежеше, без да мисли, макар че имаше за какво да мисли. Чувствуваше се тъжен, макар че би трябвало да се чувствува облекчен. Нима само една година бе минала от оня страшен миг, когато за пръв път бе докоснал студеното като кост гладко лице. Спомняше си как се взираше в мрака към леглото й, където на слабата виделина на нощта едва личеше нейният профил, изрязан с най-тънък резец върху леглото от птичи явор. Тогава дори не си бе помислил, че е мъртва, толкова му се виждаше невъзможно, даже абсурдно. А тая нощ бе много по-тъмна и все пак много по-жива. Едва се виждаха слаби ивици от светлинки по ръба на мебелите, по стъклата на полилея, по настолните лампи. Празното легло вече не му напомняше за нищо. Но светлинките като че ли му напомняха — започнаха бавно да се събират, да се смесват в полусенките си, с едва видимите искрици, докато образуваха едно-единствено грамадно лице — бяло и страшно, със здраво стиснати устни.

И той притаи дъх и затвори очи, за да го погуби в своята вътрешна тъмнина. Може би бе обичал тая нещастница през последните десет или петнайсет години от живота си. Беше я обичал, разбира се, дори без да съзнава, въпреки всичкото зло, което му беше сторила. Навярно всички съпрузи се обичат, дори най-нещастните, в печалния заник на живота си, когато всичко външно избледнява и става едва видимо. Едва се забелязваха и едва се докосваха, но винаги се чувствуваха един до друг, може би един в друг, като в изстиваща пред смъртта си утроба. Само смъртта може да ги раздели или погуби. Само тя може да ги възроди за някакъв нов, измамен живот.

А дали и тя го бе обичала? Не, едва ли. Може ли да обича хищникът? Не може. Но той не може и да мрази.

Хищникът е винаги невинен, когато разкъсва топлата човешка плът, когато облизва с език кървавата си муцуна. Той се храни, както кравата пасе, както врабчето пие вода след дъжд от блесналата на слънцето локва. Но и хищникът може да се привърже към човека, който болезнено го удря с камшика си по върха на носа. Спи, спи, нещастнице, прощавай, че събудих паметта ти, аз съм те обичал все пак.

10

На другата сутрин Урумов се събуди в неочаквано хубаво настроение. Чувствуваше някаква необикновена вътрешна лекота и нито петънце върху съвестта си. Животът му изглеждаше точно такъв, какъвто трябваше да бъде може би преди двайсетина години. А навън бе прохладно утро, розово като разцепен нар, защото все още не бе изгряло слънцето. И в тая прозирна розовина, зеленикава като тюркоаз, блестеше зорницата. Той я гледаше с притаен дъх — като знамение. Не знаеше, никога не бе чул, че може да бъде и зеленикава тая блестяща красавица, най-бялата на всяко нощно небе. Гледа я ненаситно, докато го заболяха очите и розовината избледня до синкаво. Тогава звездата отново стана бяла и руса като Венера. Краката й бяха руси, коремът й беше рус, а най-руси бяха гърдите й, току-що родени от чистата морска пяна. Той се усмихна и се отдръпна назад. Трябваше може би да закуси, макар че се чувствуваше сит. И се упъти към кухнята, откъдето не идваше никакъв шум, защото в неделя Ангелина си оставаше у дома. От години не беше се чувствувал така спокоен и уверен в себе си.

Но към девет и половина часа започна да става неспокоен. Беше се уговорил със свой стар, пенсиониран шофьор да ги вземе тая сутрин и да ги отведе до язовира. В десет без четвърт все още го нямаше. В десет часа разбра, че изобщо няма да дойде. Но в замяна на това всеки миг можеше да пристигне Мария. И изведнъж го обзе истинска паника, нещо повече от паника — ужас, че това прекрасно утро може да се разруши и изчезне. Не, не бива да го допусне, трябва да се измисли нещо. Но нямаше много време за мислене, защото Мария дойде точно в десет — като на урок по английски, съвсем обикновена, дори малко делова и забързана. Беше облечена в спортна пола и жълтата австрийска блузка, която толкова й приличаше. И тя изглеждаше в добро настроение, с удоволствие огледа от прозореца цялата улица.

— Днеска ще имаме много хубаво време — каза тя. — И през целия ден.

— И аз тъй мисля — отвърна той и окончателно взе решение.

Докато слизаха по стълбите, той се мъчеше да си припомни как се палеше колата. И когато пъхна ключа точно на мястото му, трябваше да помисли как се включват скоростите. Не, не бива да се мисли, така непременно ще се обърка. Трябва да се действува по принципите на Уелч — по интуиция. И той включи като някакъв медиум, с отпуснато съзнание, и ужасно се изненада, когато колата бавно потегли напред. Тя вървеше, ами да, тя много хубаво си вървеше.

Но в залисията Урумов не забеляза как една жена на тротоара го гледа втрещено, даже уплашено. От нейното място и той изглеждаше не по-малко втрещен и уплашен, така здраво стискаше кормилото, сякаш беше единствената брънчица, която все още го свързваше с живота. Дори се беше опулил от напрежение. Луди ли бяха, къде се бяха запътили? Ако той е луд, тя си е напълно нормална, защо се е оставила на някакъв невменяем да я утрепе? Минаха край нея, искаше й се да им кресне, но в последния миг се опомни. Беше Ангелина, разбира се, с букет свежи цветя в ръцете. Отиваше на гробищата и се беше сетила, че трябва да вземе малко пари от брат си, за да сложи в ред изоставения самотен гроб. В края на краищата не може гробът на една Урумова да изглежда изоставен, та макар да е бивша Логофетова.