Нощем с белите коне
Шрифт:
И Криста живееше на втория етаж в малка стая, украсена с два гоблена и безброй стари семейни снимки в черни лакирани рамки. Живееше при това спокойно, дори малко лекомислено, много рядко се ослушваше в тихите провинциални нощи дали „онова“ няма да се обади. Но то, разбира се, си мълчеше и спотайваше, здраво сраснало с нея. Криста изобщо не го усещаше, само дето бе прибавила и неговия глад към своя, тъй че добре си похапваше. Иначе се чувствуваше превъзходно, усещаше някакъв дълбок прилив на сили и жизненост. Веднъж леля й я завари да скача в двора на въже като момиченце.
— Ще го изтърсиш мари! — каза тя укорно.
— Няма такава опасност! — засмя се момичето. — Какво носиш в мрежата?
Леля й носеше пиленца, кокошчици, понякога тлъсти свински пържоли, заради които ругаеше с пяна на уста местните снабдителни власти. Те наистина никак не се престараваха, пък и защо да се престарават
И изобщо само една грижа имаше Криста през тия дни — да не мисли за нищо и за нищо да не се тревожи. И тя не мислеше ни за него, ни за детето му, упорито ги пъдеше от ума си. Но като минаха няколко дни и се успокои съвсем, започна да чувствува някаква непонятна нежност към онова — малкото, — към свитото на кълбо нещастно лешниче, което не знаеше, че е осъдено на смърт. Или пък не е осъдено? Може ли човек да вярва на лекомислени млади момичета — на техните обещания и закани?
По цели дни не излизаше никъде, четеше като бясна романи. И съвсем истински романи при това, не като ония скучни трактати, които четяха и изучаваха в университета факултативно. Нейната леля ги бе изрязвала от жълтите вестници през трийсетте години, бе ги подвързвала с яки насмолени канапи с помощта на шило и обущарска игла. За толкова десетилетия лошата вестникарска хартия вече се ронеше, но си оставаше все тъй здраво подвързана. Бяха всички до един любовни романи. И правилно! — мислеше тя — има ли смисъл да се пише за друго, всичко друго е скучно, както и любовта, разбира се, макар че в тая любов има поне мъничко гъдел. И тя се лееше като ведро от пожълтелите страници, случваха се всякакви чудесии, главно изневери, бягства с непознати мъже, мистериозни удавяния, убийства. Тя ги гълташе по два на ден, на края съвсем обърка и герои, и заглавия, и случки. Но поне душата и се насити на любов, особено на изневери. И наистина какво друго заслужават тия противни и глупави мъже, освен да ги кичиш с рога, стига да можеш, разбира се. Но тя не можеше и не й оставаше нищо друго, освен да се удовлетворява с романите. Старото време е било доста трудничко наистина, освен кризите е имало безброй мухи и дървеници, охтика, полици и фалити. Но е имало и рахат-локум, боза, шарденчета и шоколади с премии. Имало любов и любовни романи. Как само са въздишали момичетата в ония години, как са плакали! Сега ако видиш, че някакво момиче плаче на улицата, сигурно е от зъбобол, от какво друго може да бъде, като и двойките в университета си ги гълтат като бонбончета. А да не говорим за момчетата, които съвсем са се разглезили и дори не смеят да отидат в лятната къпалия, за да не срещнат случайно някоя гола жена. На обяд Криста се нагълтваше с хубавите домашни гозби на леля си, после бързаше да се качи в своята тиха стаичка. Макар да беше и тук доста горещо, тя се завиваше в своя розов юрган от любовни мечти и надежди и пипваше здраво следния роман. Оставаха й още двайсетина, трябваше да ги прочете всичките, преди да си тръгне. Отде да знаеш, последният може да се окаже най-хубав. Тая Дафна де Морие, пък и Оливия Уедсли — как да не знае досега, че е имало такива славни писателки на света.
Най-сетне един ден леля й не се стърпя.
— Слушай, Тинче, трябва да се движиш, да се разхождаш! — посъветва я тя кротичко. — Особено ако ще раждаш това дете!
— Няма да го раждам, лельо! — каза строго момичето.
— Ами ако той размисли… И го поиска?
— Все едно!
— Как тъй — все едно?
— Ами все едно. Аз него ли да гледам, или себе си?… Притрябвал ми е най-после, на една истинска съвременна жена за какво й е съпруг?… Главно да му слугува, мъжете са станали мързеливи като махараджи…
— Вие с Мимето… — започна недоволно Юлияна.
— Защо ние с Мимето?… Ами ти?… Зер ти е лошо така?… Пък мен ме чакат и сесии, и държавен изпит, да не говорим, че ще ходя учителка на село. Ами гледай поне да ме нагласиш тук някъде наблизо, че както не зная да готвя — тъй и ще си умра от глад.
— Майка ти е наистина за пребиване! — каза строго леля й. — И все пак помисли си… Без съпруг може, без дете не може, ако нямаш дете, все ще си мислиш, че си пропуснала всички влакове на света.
— Не, не ми трябва дете! — отвърна Криста. Говореше спокойно и някак лекомислено, но усети как сърцето й се сви. И не от страх пред отвратителния аборт, за аборта тя вече се бе прежалила. И не за туй, дето в главата й наистина можеше да се забие идиотската мисъл, че е пропуснала всички влакове на света. Изведнъж просто й стана
Два-три дий беше много тъжна, дори загуби апетита си. На третия ден Мимето я заведе насила в своята изба, в своята непревземаема крепост, както казваше тя. Имаше си хубав кабинет в приземния етаж, под прозореца й се разхождаше пиян петел, който като пристав преплиташе шпорите си след кокошките, нагълтали се с винце от някоя повредена бъчва. В градината цъфтяха пияни божури, големи колкото детски глави, огнени, уханни, побеснели от жизненост като запалени. В кабинета й имаше голяма библиотека, по рафтовете й бяха наредени бутилки вино, бутилка до бутилка, от единия край до другия. Всички бяха налепени с бели етикети, изрязани от тетрадки по смятане, след това написани на ръка с всякакви имена и цифри. Имаше и много епруветки, пълни с вино или химикали, всички запушени със светли коркови тапи. За да се изфука, Мимето започна да опитва вината, правеше нещо с езиче по небцето, тъй че дори големите й уши старателно се размърдваха. И през цялото време умислено гледаше в тавана, сякаш там бе написано някакво заклинание. Всъщност като че ли само в това се състоеше цялата й работа, за която бе следвала в Агрономическия не знам колко години.
После дойде някакъв секретар от Окръжния комитет, съвсем млад човек с възбледо, анемично лице, съвършено кьосав. Криста се ококори — само кьосав партиен секретар не бе виждала през живота си. Но тоя беше много симпатичен, тръсна на бюрото пакет шунка, съвсем топла и прясна, увита в няколко пласта хартия, най-долната от които бе станала прозрачна от мазнината. Братовчедка й разгъна всичко това на бюрото си, за какво им са разни глупави вилици и ножове, като човешките пръсти са толкова ловки. След това разгледа библиотеката, извади оттам някаква бутилка с етикет от тетрадка по смятане, написан на ръка, погледна я колебливо и с въздишка изтегли тапата.
— Това е моят шедьовър! — каза тя. — Цецо, правя го заради Тинчето, ще прощаваш, ама за пръв път ми идва на гости, не искам да се изложа…
Криста изпи две чашки от шедьовъра. Не беше чак „Пармският манастир“, но въпреки това си беше шедьовър, макар и от местен мащаб. После изтича до клозета и повърна всичко, до последната капчица. Когато влезе отново в кабинета, по лицето й течаха сълзи — боляло я зъб.
На другия ден леля й насила я заведе на Шипка — да видела паметника. Горе имаше облаци, които летяха бързо и сякаш забърсваха със сивите си валма голите върхове. Величественият паметник ту изплавваше за мигове, огрят от слънцето, ту отново потъваше в сивата летяща маса на облаците. Паметникът не я впечатли особено, тъй като го бе виждала безброй пъти на разни снимки. Но играта на облаците й се видя много красива, струваше й се, че лети заедно с тях над скалистите урви, дори зъзнеше от страх, като си го представяше. На връщане, като минаваха през село Шипка, се отбиха да видят старата руска църквица-паметник, потънала сред околната зеленина. Вътре беше здрачно и тихо, толкова тихо, че чуваха даже дишането си, отразено от чувствителното като мембрана ехо. Нямаше никакъв друг човек в църквата, на потъмнелия пиринчен свещник горяха само две тънки свещици с блед, обезцветен пламък. И все пак някой преди малко бе минал оттук, за да остави тъжната си молба — за здраве може би, за гаснещ живот. Криста дълго време гледа тия бледи светлинни, които трептяха по лицето и разширените й зеници, сякаш й шепнеха нещо на своя мигащ език. Тя слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-тъжно и по-тъжно. Когато леля и най-сетне я погледна, то и се стори измъчено и напрегнато. Криста трепна и я погледна плахо.
— Лельо, къде продават свещи?
— В притвора — отвърна тя.
— Ами там нямаше никой.
— Няма значение. Хората остават пари и си взимат свещите.
Криста излезе и скоро се върна с хубава, бяла свещ, която стискаше нервно в изпотената си ръка. Леля й притаи дъх от изненада — в тяхното семейство нямаше религиозни хора — ни дядо им, ни майка им, никой. И самата Юлияна запалваше свещ от дъжд на вятър, на някое погребение, за да не наскърби опечалените. Криста запали своята свещ и внимателно я залепи на свещника близо до другите. Сега и трите трепкаха в здрача на църквата, но светлината на нейната свещ бе много бяла и силна. Под тая светлина чертите на лицето й постепенно се отпуснаха, то отново стана добро и спокойно.