Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Той е чисто и просто един егоист! — каза тя мрачно.

— И тъй да е, не е чак толкова страшно. Има и несъзнателни егоисти, просто не знаят какви са.

Колата вече свистеше с гумите си по острите сер-пантини на Гълъбец. Тука пролетната зеленина бе съвсем прясна, сякаш току-що разлистена, отвсякъде цър-цореше вода, миеше оголените светли корени на буките.

— Ще ти разкажа една история! — проговори леля й. — Сигурно си чула за своята прабаба Тина, тая, дето пристанала на Ковача.

— Знам нещичко — отвърна момичето.

— Като избухнало въстанието, дядо ти, разбира

се, отишъл с комитите. Оставил жена с три дребни деца. И сам загинал някъде около Клисура, ще минем след малко оттам. Като разгромили въстанието, турските орди плъпнали по селата. И всичко българско — под брадвите! Късно се сетила баба ти, нямало вече къде да бяга. И тогава се скрила не другаде, а при турския бей — той бил господар на селото, всички хубави имоти били негови. Но имал някаква слабост към нашата прабаба.

— Знам — каза кратко момичето.

— Избягала при него с трите деца, помолила го за милост. Беят бил добър и умен човек, решил да я опази. Но в такова смутно време ордите и бейовете не признавали. Нахлули и в неговите сараи. Беят разбрал, че няма как да я оварди, зверовете щели да обърнат всичко, но ще я намерят. Изглежда, че някой я бил наклеветил.

— Българин — каза тихо момичето.

— Може и българин да е бил. В последния миг на бея му хрумнало как да я скрие. Понеже била съвсем дребна, завил я в един месал, сложил я като възглавница зад гърба си на миндерлъците. Башибозуците нахлули, всичко наопаки обърнали, но да погледнат зад гърба на бея — не се досетили. Тогава извели трите й невръстни деца на двора и едно по едно ги посекли. Тина слушала как децата пищят, как тъпо удрят брадвите по крехките детски шии. Но мълчала, не се обаждала.

И Юлияна замълча, с опитна ръка водеше колата по завоите.

— Боже, как е възможно! — промълви поразена Криста. — Тя е била… тя е била…

— Не бързай! — каза сухо леля й. — Нарочно ти разказах тая история… Човек е била нашата прабаба, това е истина… Защото е носела дете в себе си. И е знаела, че ако гъкне, ще отиде и то… И сега ние с теб нямаше да се возим с тая хубава кола по тоя път.

Криста мълчеше, леля й малко нервно натискаше газта. Скоро излязоха на превала. И като започнаха да слизат, сякаш попаднаха в някакъв друг свят. От дясната им страна се диплеха безкрайните синьо-зелени гънки на Средна гора, така притихнали и спокойни, сякаш на тоя свят никога не е имало ни беди, ни нещастия.

— Хайде, да не мислим днес за тъжни неща! — каза Юлияна като че ли самата тя малко разкаяна. — Нали е много хубаво?

— Да, лельо…

Минаха Козница, колата се надвеси над долината. Някъде около Розино Юлияна зави по тесен коларски път, ладата плавно се залюля върху ресорите си. Изглежда, че беше идвала и друг път, караше много уверено, сякаш знаеше точно къде отиваха. Скоро потънаха в розовата пяна на градините и спряха. Криста гледаше и не смееше да помръдне. Тя не обичаше розите, както обичаше малките планински цветенца в нежни, размити тонове като дивите теменужки, незабравки, лютичета. Розите й се виждаха някак прекалено разкошни, натруфени като богата, пищна жена, твърде ароматни за чувствителното й обоняние. Сега тя гледаше това море от цветя, без да мигне, по-скоро потресена,

отколкото очарована. Над тях се издигаше малък скат, целият в гюлови градини, приличаше на гигантска цветна вълна, която заплашваше да връхлети върху тях и с масата си, и с гъстия като съсирек аромат.

— Нали е знаменито? — попита с искрено въодушевление леля й.

Но момичето все тъй мълчеше и гледаше като несвястно.

— Много са! — каза то тихо. — Ужасно много…

Струваше й се, че се намира в някаква грамадна танцова зала, набъкана човек до човек и плът до плът с едри, породисти жени, до една проститутки. Мирисът на тяхната розова плът просто я зашеметяваше. Малко озадачена от мълчанието й, Юлияна най-сетне откъсна поглед от гледката. И веднага възкликна:

— Какво ти е?

— Какво да ми е?

— Ами ти си червена като лале… Прилоша ли ти?

Криста неволно се пипна по бузата — беше съвсем хладна и гладка.

— Не знам — каза тя. — Мъничко ми се гади.

— Да нямаш алергия към цветята?

— Мисля, че не…

— А може би е някакво отражение. Аз как ти се виждам?

— Съвсем обикновено.

— Я да вървим! — каза леля й разтревожено. — Тука не е за тебе.

Тя ловко обърна колата и скоро двете жени излязоха от розовия облак. Но силната миризма все още ги преследваше, въпреки че ауспухът обидено бълваше дим. Леля й се обърна да я погледне. Отново бе станала такава, каквато си беше — бяла, дори малко бледичка, като че ли уморена и посърнала в тоя миг.

— Вече нищо ти няма! — каза тя учудено. — Ами ти си била ужасно чувствителна. Я ми обясни какво ти стана?

— Не знам — каза момичето. — Само си помислих за миг дали не съм омагьосана.

— Може пък да си омагьосана — каза загрижено леля й. — Но нервите ти май не са за тоя свят.

Колата отново излезе на шосето и така стремително полетя по него, сякаш бягаха от дяволи. Да, наистина и розите могат да бъдат страшни на тоя свят, когато са много. Скоро влязоха в Карлово и се отбиха на бензиностанцията. И докато чакаха ред, леля й измърмори неохотно:

— Питала си за баба си… А тя живее тук, в Карлово.

Момичето едва не се изплаши.

— А защо тук?… Не е ли софиянка?

— Софиянка е, разбира се… Даже има малък апартамент към Зоологическата градина. Но в него се настани синът й. Тука имат стара къща, господинът казва, че тоя климат е много по-добър за нейното здраве. И за неговото здраве не е лош, но той предпочита да си живее в София.

Криста замълча, но когато излязоха от града, тя отново запита:

— Сигурно е много самотна. Ако няма никакви други роднини.

— Изглежда, че няма… Пък и кой се интересува от стари жени.

— А от какво живее?

Била учителка. И, слава богу, получава някаква малка пенсия. Къщата им била голямка и доста запазена, така че можела да даде стая-две под наем, да си подсили дохода. Но била много саможива…

— Нещастна, искаш да кажеш! — прекъсна я с горчивина момичето. — Май че трябваше да я посетим.

— Не сега! — отвърна мрачно леля й. — Пък и не знам дали изобщо трябва… Старите хора, като потънат в някаква забрава, по-добре да не ги подсещаш, че има и друг свят.