Нощем с белите коне
Шрифт:
— Една седмица, да речем, докато се съвземеш. При твоето положение една седмица не е нищо.
— Да, майко.
— А сега иди да поспиш.
— Не ми се спи.
— Нищо, че не ти се спи, трябва да си починеш. Вземи от моите приспивателни. Половин хапче.
Криста отиде в спалнята. И без това нямаше друг изход. Нима можеше да чете нещо или да отиде на кино? Все пак много й олекна, като разказа всичко на майка си, чувствуваше се съвсем друг човек. Животът не й се виждаше вече така безизходен и трагичен. Само майка й можеше да бъде така истински добра, така благородна. А ако успее и да заспи — какво по-хубаво!
Щом остана сама, Мария се залови за телефона. Юлияна щеше
И успя да се свърже с Юлияна едва към обед. Поговориха няколко минути, сестра й обеща да тръгне веднага. Имаха обща кола с Мими, но по-често я караше майката. По професия беше архитект-реставратор, ходеше из целия край, без кола не можеше да диша. А Мими имаше непрекъснато неприятности с КАТ, химикалът в балончето позеленяваше още преди да го е помирисала.
— Довечера към осем съм при тебе — каза Юлияна. — Ти само внимавай да не ни отлети пилето.
— И да иска — не може горкичкото — отвърна Мария. — Оскубали са му всички перца.
— Не вярвам! — засмя се Юлияна. — Не сме дип за скубане.
Права беше, поне за себе си. Юлияна най-безцеремонно бе изпъдила мъжа си, някакъв бивш царски офицер, който ставаше нощем да й пребърква чантичката. Играеше лошо покер, не плащаше, бяха го изолирали от всички карета в града, едва успяваше да се вреди за белот със старците в кафенето. Но когато една но Велизар й задигна семейните пендари, тя кипна и изпъди, без да му иска обяснение. Тогава Мими беше още дете, скоро го забрави, единственото, което й остана от бащата, бяха месестите му уши, заради които не смееше да се погледне в огледалото като момиче, сега май й беше все едно, на тоя свят я интересува, само нейните винени сортове.
Но Юлияна пристигна в шест вместо в осем час сякаш се бе надбягвала със самолетите. Мария бей още на своите курсове, отвори й Криста. Леля й се беше ухилила тъй, сякаш идваше на кръщавка.
— Ела да ми помогнеш! — каза тя все още задъха на от стълбището.
— Какво да ти помогна?
— Ела, не питай!
Беше донесла подарък на гладната си софийска фамилия половин печено агне и две стъкла вино в еднолитрови стъкла от олио, така яко запушени, че вечерта едва ги отвориха.
— Агнето беше горещо, като го взех — говореше леля й оживено. — А виното ти го изпраща Мими. Казва, че такова вино не пиели и министрите. Искаш ли да го опиташ?
Не искаше. Леля й се разположи свойски. Понеже много пътуваше, навсякъде се чувствуваше като у дома си. Пък и наистина не беше разтревожена, не се преструваше. Енергичната й природа, най-енергична между Обретеновите, винаги се радваше, когато нещата се усложняваха и потърсеха нейната помощ. Приличаше съвсем на майка й, макар че беше две години по-млада. Но лицето и имаше много по-властен израз, изобщо представляваше истинска издънка на стария възрожденски род.
— Тогава пък да закусим! — каза тя. Това не е агне, това е мляко. Тъй хубаво ми миришеше, докато препусках насам, че едва не ми прилоша.
— Не съм гладна — отвърна момичето.
— Е, тогава седни да погледаш.
Юлияна се зае с апетит за агнето и както го почна, имаше вид, че ще го довърши сама. И то за някакъв си половин час.
— Според мен агне трябва да се яде студено —
След няколко минути Криста вече гризеше препечено кокалче, добре оваляно в соса. Леля й беше права, наистина бе дяволски вкусно, не приличаше никак на тия дръгливи агнешки плешки, които майка й понякога печеше на кварталната фурна. От време на време леля й я стрелваше незабележимо с поглед, но не продума нищо за девическите й грехове.
— Хич не усетих кога пристигнах — каза тя. — Чудесен път. Ти ходила ли си в Розовата долина?
— Ами, разбира се, с теб при това.
— Искам да кажа — когато цъфтят розите?
— Не, никога.
— Оооо, чудно е! — проточи тя едно „о“, дълго, розово и сладко като цариградски локум. — Заслужава си да седнем още в тъмно и да бъдем там на разсъмване. Такава гледка не се забравя.
— Ами да станем! — каза Криста възбудено. — Аз съм готова!
— Добре, но ако се събудиш сама. Нашата баба казваше, че е грехота да се будят деца.
— Ами разбира се, че ще се събудя.
Тъй че на другия ден тръгнаха едва в шест. Мария ги изпрати до колата, една съвсем новичка лада. Изглеждаше много спокойна, но Юлияна познаваше добре сестра си. Нещо в нея сякаш се късаше в тоя миг, устните й бяха съвсем побелели.
— Много внимавай по пътя! — каза Мария тихо.
— Бъди спокойна. И както виждаш, на детето му няма нищо.
А през това време детето грижливо пъхаше куфара си в багажника. Изглеждаше възбудена и оживена, сякаш треската на пътуването бе заличила всичко друго. „Дали пък не е лекомислена?“ — помисли Мария с недоумение. Като че ли само това не би могла да очаква от нея. Така или иначе, но Криста си бе спала спокойно цялата нощ, докато тя позадрема едва към четири. И сега не даваше вид, че й е мъчно за раздялата с майка й. Разположи се удобно на предното място, видът й издаваше нетърпение. Тия млади хора, като седнат в кола, като че ли забравят себе си. Леля й запали мотора, всички размахаха ръце, колата тръгна. Все пак момичето пусна една сълзица, макар и в последния миг — толкова малка сълзица и толкова огромна надежда за майката. Само след четвърт час ще забрави всички лоши мисли, всички тежки предчувствия. Глупаво малко коте, може би не съзнава какво точно се е случило. След миг ладата изчезна от очите й. Въпреки ранния час шосето, което излизаше от града, беше много претрупано главно от тежки машини, които бълваха непоносимо задушлив дим. Но като минаха разклона за варненското! шосе, пътят изведнъж се изчисти, утрото блесна през стъклата с цялото си сияние. Сега Криста изведнъж се умълча, израз на безпокойство и загриженост легна върху лицето й, то като че ли съвсем се смали, заприлича на муцунка на уплашено коте. Това малко и глупавичко семейно съкровище! — мислеше Юлияна с нежност. Тая последна деликатна издънка на толкова дълъг род от силни и храбри жени. Какво ли не бяха видели нейните малки прабаби: кървави брадви, глави, които се търкаляха от дръвниците — глави на мъжете им, на братята им, на бащите им. Какво знаеха тия деца, нищо не знаеха! Каква мъка и какво нещастие бяха видели?
— Хей, момиче, горе главата! — обади се леля й.
— Нищо ми няма! — отвърна обидено тя.
— Мене не можеш да ме излъжеш… Забрави тая София, няма смисъл сега да мислиш за нея.
— Мъча се! — каза тихо момичето.
— Слушай какво ще ти каже леля ти. Ако разбереш, че си виновна поне наполовината колкото него, ще ти олекне изведнъж!
— Аз да съм виновна? — попита учудено момичето.
— Хайде, да речем, че не си… Но просто помисли си го, тебе несправедливостта те измъчва!