Обикновен гений

Болдаччи Дэвид

— Силна си — отбеляза Санди.

— При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.

— Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Да можеше да видиш какви бяха едно време!

— Сигурно — усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали. Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би

имаше и нещо друго.

— Изглеждаш ми замислена — забеляза състоянието й Санди.

— Май всички сме така — тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. — Нали затова сме тук?

Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.

— Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? — обърна се към една от сестрите тя.

— Кой?

— Хорейшо Барнс.

— О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.

— Браво на него.

След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:

— Как е приятелкатати Санди?

Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.

— Много е добре — бодро отвърна тя. — А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?

— Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? — присви очи той.

— Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!

— Защо не слезеш на земята? — иронично се усмихна Бари. — Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.

— Точно така, луда съм. А това означава, че мога да ти извия шибания врат, когато пожелая! Никой не може да ме спре, никой не може да ми търси отговорност, ясно ли ти е?

— Да бе, как не — презрително изсумтя той. — Чуй какво ще ти кажа, момиченце. Израснал съм в най-опасния квартал на Трентън, ако изобщо имаш представа какво означава това. Мамка му!

Кракът на Мишел се стрелна напред и нагоре и изкърти мазилката от стената на сантиметър от главата му. Бари се наведе и прикри главата си с две ръце.

— Стой далеч от мен и Санди! — изсъска Мишел. — Следващия път дупката няма да е в стената, а в главата ти! — Преди да се отдалечи, очите й се спряха на парчетата мазилка, които бяха паднали на пода. — Не е зле да почистиш, Бари. Нали знаеш колко строги са правилата за хигиена в клиниката?

— Това няма да ти се размине! — окопити се най-сетне той. — Ще се оплача, че си ме нападнала!

— Много добре, направи го.

А пък аз ще пусна подписка срещу теб сред всички жени, които си ходил да зяпаш! Сигурна съм, че ще бъдат много доволни от перспективата да те тикнат в затвора!

— Кой ще им повярва? Те са луди!

— Почакай и ще видиш, Бари. Бройката винаги има значение. Сигурен ли си, че ако бъдеш притиснат, ще можеш да дадеш правдоподобни обяснения? А аз умея да притискам хора като теб, откачалник такъв!

Бари изруга и побърза да се отдалечи.

Мишел продължи към стаята си. Вече беше сигурна, че има само един начин да се справи с този нещастник: да открие тайните му занимания. Реши да се заеме с тази задача веднага, отдавайки й всичките си сили и енергия. Вече се досещаше откъде трябва да започне.

25

Местната полиция си беше свършила работата, също както и ФБР в лицето на мрачния и упорит Майкъл Вентрис. Докато Шон обясняваше как е открил трупа, федералният агент почти не го погледна.

— А защо се върна тук? — попита той след необичайно проточилата се пауза.

— Бяхме се разбрали тази сутрин да се видим, за да поговорим за случая — отвърна Шон. — Влязох, защото никой не дойде да ми отвори.

Инстинктът го предупреждаваше да не споменава за сутрешната стрелба на брега.

— От тукашните хора разбрах, че са наели някакво частно ченге да разследва случая — равнодушно го изгледа Вентрис. — Да не би да си ти?

— Аз съм.

— Ще ти дам един съвет. Гледай да не ми се пречкаш в краката и да не пипаш нищо. Сториш ли го, ще ти бъде за пръв и последен път.

— Ясно — кимна Шон. Не посмя да попита защо ФБР поема следствието за убийството на един обикновен гражданин.

Тленните останки на Лен Райвест бяха закарани във временната морга, където щяха да правят компания на Мънк Тюринг. Местният шериф гледаше празната вана и поклащаше глава. Изправен до него, Шон правеше същото, но мислите му със сигурност бяха по-различни от тези на шерифа.

Райвест беше убит между полунощ, когато се бяха разделили, и сутринта, когато Шон го беше открил. Отрязък от шест часа и половина. А Чамп Полиън се беше прибрал някъде към два през нощта. Но Шон все пак не беше сигурен.

— Аз съм шериф Мъркъл Хейс — извади го от размисъла мъжът до него. — А вие сте Шон Кинг, нали?

— Да.

— Бивш агент на Сикрет Сървис?

— Да.

Хейс беше на около петдесет, с късо подстригана посивяла коса, малко коремче, тънки крака и широки кокалести рамене. Приведеният гръб го правеше да изглежда по-нисък, отколкото беше.