Окото на тигъра
Шрифт:
Подкарах неумолимо „Танцуващата“ към безопасните води на лагуната отвъд протока, а когато слънцето потъна зад сияйния хоризонт, яхтата вече се полюшваше успокоена, придържана от двете тежки котви, а аз седях на мостика и се наслаждавах на последните отблясъци на деня и на първото си уиски за вечерта. В каютата отдолу тримата продължаваха с безконечните си спорове и предположения. Не им обръщах никакво внимание, като дори не си направих труда да употребя вентилатора, докато първите комари не се зададоха откъм лагуната и не започнаха да вият около ушите ми. Слязох долу и щом влязох, разговорът им секна изведнъж.
Разбърках соса и поднесох тенджерата с мидите заедно с печени батати и салата от ананаси, а те залапаха в пълно мълчание.
— Господи, даже и сестра ми не може да готви така — възкликна накрая Джими. Усмихнах му се. Аз имам доста високо мнение за моите кулинарни способности, а младият Джеймс несъмнено беше чревоугодник.
Събудих се след полунощ и излязох на палубата, за да проверя котвите на „Танцуващата“. Всичко беше наред и аз поостанах, за да се полюбувам на луната.
Нощта бе потънала в дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия шепот на плискащите се в борда на „Танцуващата“ вълни, чиито гигантски талази прииждаха мощно откъм открития океан и се разбиваха, плискайки бяла пяна върху Топовния риф. Името му бе подходящо измислено, защото разнасящият се дълбок тътен ехтеше също като мощния залп на тежко оръдие.
Луната обливаше протока със сребърните си лъчи, на чиято трепкаща светлина голите темета на върховете на Тримата старци блестяха като слонова кост. Под тях носещите се откъм лагуната нощни изпарения се гърчеха и виеха като изтерзани души.
Внезапно усетих някакво шумолене зад себе си и се извърнах рязко. Гътри тайно беше вървял подире ми като ловуващ леопард. Облечен бе само в чифт спортни гащета, а мускулестото му стройно тяло се белееше под лунната светлина. Взел бе едрокалибрения си черен пистолет, който се поклащаше в отпуснатата му до дясното бедро ръка. Изгледахме се напрегнато за миг, но после се успокоих.
— Виж какво, миличък, ще трябва да се откажеш. Никак не си падам по теб — изрекох аз, но кръвта ми кипеше и гласът ми прозвуча дрезгаво.
— Когато му дойде времето, Флечър, ще те разпоря целия с ей тая играчка — ухили се той и повдигна оръжието си.
Закусихме преди изгрев-слънце и аз си взех чашата с кафе на мостика, за да го изпия там, докато се промъквахме по протока към открито море. Матерсън остана в каютата, а Гътри се разположи на стола си на палубата. Джими стоеше до мен и ми обясняваше какво трябва да направим през деня.
Обзет от възбуда, той приличаше на младо ловджийско куче, което се разтреперва цялото, щом веднъж усети миризмата на птицата.
— Искам да направя още някои изчисления за разстоянието от върховете на Тримата старци — обясни той. — Ще използвам ръчния ви компас и после ще ви кажа посоката.
— Кажи ми какви са ориентирите, Джим, а аз ще открия посоката и ще ви закарам на мястото — предложих аз.
— Хайде да го направим, както искам аз, капитане — упорито настоя той, а аз не успях да прикрия раздразнението си, когато му отговорих:
— Добре, щом така иска шефът на разузнаването.
Той се изчерви и отиде до левия борд, за да изчисли с компаса местоположението на върховете. Заговори ми отново чак след десетина минути:
— Можем ли да завием два румба наляво, капитане?
— Разбира се, че можем — усмихнах му се аз, — но тогава ще заседнем в плитчините на Топовния риф и яхтата ще се разцепи на две.
Изминаха още два часа в несигурно криволичене през плетеницата от рифове, преди да насоча „Танцуващата“ по протока към откритото море и да завия обратно, за да се приближим към Топовния риф откъм изток.
Всичко приличаше на детската игра „топло и студено“, тъй като предпазливият Джими не се решаваше да ми каже направо двете най-важни указания, по които щях да насоча „Танцуващата“ към търсеното от него място.
Вълните тук се носеха като на величествено шествие по посока на брега, ставайки все по-високи и по-мощни при допира си с наклоненото дъно. „Танцуващата“ се люшкаше и мяташе по повърхността им, докато се промъквахме край външния риф.
Там, където вълните се срещаха с преградата от корали, тяхното достолепие внезапно преминаваше в ярост и те кипваха и издигаха страховити стълбове от водни пръски, разбиващи се с бясна сила върху рифа след гръмкия сблъсък. После се отдръпваха назад, оголвайки чудовищните черни зъбери, а побелялата вода клокочеше и се пенеше край коралите, докато не се зададеше следващата вълна, изгърбила огромното си гладко туловище за нов пристъп.
Джими ме насочваше право на юг, изисквайки постоянен курс в близост до рифа, а аз усещах, че сме много близо до целта. Следейки компаса, той се взираше нетърпеливо ту към един, ту към друг от върховете на Тримата старци.
— Продължавайте същия курс, капитане — извика той. — Само намалете скоростта при следващия пролом.
Погледнах напред, откъсвайки очи за няколко секунди от опасните корали и проследих пристъпа и разбиването на следващата вълна, която оставаше непроменена някъде на около петстотин ярда пред нас. Там вълната запазваше очертанията си и продължаваше необезпокоявана към сушата. Краищата й се разбиваха в коралите наоколо, но именно в същата точка челото й оставаше непокътнато.
И изведнъж си спомних за хвалбите на Чъби.
„Бях едва деветнайсетгодишен, когато извадих първия си голям костур от падината при Топовния пролом. Никой не се нави да лови с мен — но не им се разсърдих. Повече там не стъпвам, защото поне малко съм поумнял.“
Изведнъж разбрах, че сме се отправили именно към Топовния пролом. Опитах се да си припомня какво точно ми бе казал Чъби.
„Ако го наближаваш откъм морето около два часа преди прилива, дръж курс право към центъра на пролома, докато не се изравниш вдясно с огромния корал, подобен на стара умна глава, веднага ще го забележиш, мини колкото се може по-близо до него, а после завий рязко надясно и ще се намериш в една огромна дупка, закътана зад главния риф. Колкото си по-близо до гърба на рифа, толкова по-добре, мой човек…“ Добре си спомних как разприказвалият се тогава в бара на „Лорд Нелсън“ Чъби се хвалеше, че е един от малцината, които са минавали през Топовния пролом. „Никаква котва не може да те задържи там, трябва да виснеш върху греблата, за да спреш на място в пролома — дупката там е дълбока, мой човек, много дълбока, ама пък костурите са големи, та големи. Веднъж хванах четири парчета, най-малкото от които беше триста фунта. Можех да хвана още, но трябваше да се махам. При Топовния пролом не можеш да останеш повече от час след прилива — водата се засмуква през него, като че ли проклетото море е клозетно казанче и са му дръпнали верижката. Излизаш по същия начин, по който си влязъл, ама на излизане ти трябва по-жежка молитва — щото на борда си имаш цял тон риба, а водата под кила ти е десет фута по-малко. Има още един изход през протока в задната част на рифа, но за него даже не ми се говори. Само един път съм го опитвал.“