Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.

Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че

това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.

До мен се появиха Уил и Сим.

— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.

— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.

Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.

След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.

Уил спря.

— Трябва да отидем Медика — рече.

Макар да не звучеше различно, сийлдишкият му акцент беше по-плътен и той започваше да изпуска думи — знак, че е истински разтревожен.

Поклатих глава решително и се наведох напред, знаейки, че той или ще ми помогне, или ще ме остави да падна. Уилем ме прихвана с ръка и наполовина ме подкрепяше, наполовина ме носеше през останалата част от пътя.

Щом се озовах в малката си стаичка, с олюляване се добрах до леглото. Уил уви раменете ми с одеяло.

В коридора се чуха стъпки и Сим надникна нервно иззад вратата. Той държеше едно малко парче свещ и пазеше пламъка да не изгасне с другата си ръка, докато пристъпваше.

— Донесох я. За какво изобщо ти трябва тая свещ?

— Сложи я там. — Посочих му масата до леглото. — От огъня ли я запали?

Очите на Сим бяха уплашени.

— Устните ти — каза той. — Цветът им не е никак хубав.

Откъртих една тресчица от грубото дърво на нощната масичка и я забих със сила в опакото на ръката си. Бликна кръв и аз омацах тресчицата с нея.

— Затвори вратата — наредих аз.

— _Няма_ да ти позволя да направиш онова, което си мисля, че искаш да направиш — твърдо заяви Сим.

Забучих треската в мекия восък на свещта край горящия фитил. Тя изпращя леко и след това пламъкът я обгърна. Промърморих две обвързвания веднага едно след друго, като говорех бавно, за да не се слеят думите заради изтръпналите ми устни.

— Какво правиш? — попита Сим. — Да не се опитваш да се опечеш?

Когато не му отговорих, той пристъпи напред, сякаш

се готвеше да събори свещта.

Уил го хвана за ръката.

— Ръцете му са студени като лед — тихо рече той. — Студен е. Наистина много студен.

Погледът на Сим се стрелкаше неспокойно ту към мен, ту към Уил.

— Просто… просто бъди предпазлив — рече той и отстъпи назад.

Но аз вече не му обръщах внимание. Затворих очи и обвързах пламъка на свещта с огъня долу. След това внимателно изградих втора връзка между кръвта върху треската и тази в тялото ми. Това доста наподобяваше онова, което бях сторил с капката вино в „Еолиан“. Разбира се, с тази разлика, че аз не исках кръвта ми да заври.

В началото усетих само леко топло гъделичкане, което не беше никак достатъчно. Съсредоточих се по-силно и почувствах как цялото ми тяло се отпуска, когато през него премина топлина. Продължавах да държа очите си затворени, насочил цялото си внимание към обвързванията, докато не успях на няколко пъти да си поема дълбоко дъх, без да ми минават тръпки и да треперя.

Отворих очи и видях двамата ми приятели да ме гледат очаквателно.

— Добре съм — усмихнах им се аз.

Но още докато изричах тези думи, започнах да се потя. Внезапно ми стана твърде топло, толкова топло, че ми се догади. Прекъснах двете обвързвания толкова бързо, колкото човек дръпва ръката си от нагорещена желязна печка.

Поех си дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправих на крака и отидох до прозореца. Отворих го и се облегнах на перваза, наслаждавайки се на студения есенен въздух, който миришеше на мъртви листа и на предчувствие за дъжд.

Настъпи продължително мълчание.

— Това приличаше на измръзване от обвързване — отбеляза Симон. — Наистина лошо измръзване от обвързване.

— Така го и усещах — съгласих се аз.

— Може би тялото ти е загубило способността си само да регулира темперамента си? — предположи Уилем.

— Температурата си — разсеяно го поправи Сим.

— Това би обяснило изгарянето по гърдите ми — казах аз.

— Изгаряне? — вдигна глава Сим.

Тялото ми беше вече мокро от пот, затова бях доволен, че имам извинение да разкопчая ризата си и да я изхлузя през главата. Гърдите ми и горната част от ръцете бяха яркочервени и разликата между тях и обичайно бледата ми кожа беше очевидна.

— Мола каза, че това е обрив и че се превземам като някоя бабичка. Но червенината я нямаше, преди да скоча в реката.

Симон се наведе, за да погледне по-отблизо.

— Все още мисля, че това е някой необвързан елемент — настоя той. — Те могат да причинят странни неща на човек. Миналия семестър имахме един е'лир, който не внимаваше при приготвянето на формула. След това не можеше да спи и да фокусира очите си в продължение на почти два цикъла.

— Какво би направило така, че на човек да му е студено, после горещо и после пак студено? — зачуди се Уилем и се отпусна на един стол.

— Звучи като някоя гатанка — колебливо се усмихна Сим.