Патриотични игри
Шрифт:
Една от тези промени беше майка й. Бебето сега растеше наистина бързо. Малкото тяло на Кати изглеждаше зле пригодено за този товар. След всеки сутрешен душ тя се гледаше съвсем гола в голямото огледало, окачено от вътрешната страна на вратата на гардероба, и излизаше оттам е гордо и в същото време печално изражение, докато ръцете й проследяваха настъпилите промени през деня.
— Ще стане още по-зле — каза съпругът й, като излезе от душа.
— Благодаря, Джек. Наистина имах нужда да чуя това.
— Виждаш ли краката си? — усмихнат я попита той.
— Не, но ги усещам. — Те се подуваха около глезените.
— Изглеждаш много добре, мила. — Джек застана зад нея и протегна ръце, за да прегърне издутия й корем. Облегна буза на главата й. — Обичам те.
— Лесно ти е да го кажеш. — Тя все още се гледаше
— Извинявай. — Отпусна дланите си дотолкова, че само да бъдат като опора. — Хммм. Не се ли е променило нещо тук?
— Толкова време ли ти трябваше, за да забележиш? — Усмивката й се разшири малко. — Срамота е да трябва да премина през всичките тези неща, за да се променят.
— Чула ли си да се оплаквам някога? Всичко в теб винаги е било като за шест плюс. Предполагам, че бременността те снижава до пет минус. Но само по един предмет — добави той.
— Много дълго сте преподавали, професоре. — Сега показваше зъбите си. Кати се облегна назад и потърка глава в окосмените гърди на съпруга си. По някаква причина обичаше да прави това.
— Красива си — каза той. — Грееш.
— Е, трябва да грея по пътя до работата си. — Джек не отдръпна прегръдката си. — Трябва да се обличам, Джек.
— Колко те обичам, нека преброя… — промълви във влажната й коса той. — Едно…две…три…
— Не сега, развратнико!
— Защо? — Ръцете му се движеха съвсем нежно.
— Защото трябва да оперирам след три часа, а ти трябва да идеш в шпионското градче. — Въпреки това тя не се помръдна. Нямаха чак толкова много моменти, когато можеха да бъдат сами.
— Днес няма да ходя там. Имам семинар в академията. Боя се, че отделът ми е малко сърдит.
Той продължаваше да гледа в огледалото. Очите й бяха затворени. „Майната му на отдела…“
— Господи, колко те обичам!
— Довечера, Джек.
— Обещаваш ли?
— Накара ме да се запаля от идеята. Сега аз… — Тя вдигна ръце, хвана неговите, дръпна ги надолу и ги притисна към изопнатата кожа на корема си.
Той — бебето определено беше той, защото досега го бяха наричали така — беше съвсем буден и се търкаляше и риташе, като буташе тъмната обвивка, която очертаваше неговия свят.
— Леле — отбеляза баща му. Ръцете на Кати се намираха върху неговите, като през няколко секунди ги местеше, за да следва движенията на бебето. — Как го чувстваш?
Главата й се наклони малко назад.
— Приятно е с изключение на случаите, когато се опитвам да заспя или когато ме ритне в пикочния мехур по време на операция.
— Сали толкова…силна ли беше?
— Мисля, че не. — Тя не каза, че това не са неща, които се запомнят по силата. Това беше просто странното усещане, че бебето е живо и здраво, нещо, което никой мъж няма да разбере. Дори и Джек. Кати Райън беше горда жена. Знаеше, че е една от най-добрите очни хирурзи. Знаеше, че е привлекателна, и полагаше големи усилия да остане такава. Дори и сега, когато беше обезформена от бременността, тя знаеше, че изглеждаше добре. Можеше да се досети за това по реакцията на мъжа, която усещаше в кръста си. Но освен това знаеше, че тя прави нещо, което той не би могъл нито да повтори, нито да разбере напълно. „Е — каза си тя, — Джек прави неща, които и аз не разбирам напълно.“
— Трябва да се обличам.
— Добре. — Джек я целуна по врата. Този път не бързаше. Тази целувка трябваше да трае до вечерта. — Стигнах до единадесет.
Тя се обърна.
— Какво дванадесет?
— Броя начините — засмя се Джек.
— Пуяк! — Тя замахна към него със сутиена си. — Само единадесет?
— Рано е. Мозъкът ми още не функционира правилно.
— Познава се, че кръвоснабдяването му е понижено. — Тя си помисли, че е смешно, дето Джек смяташе, че не изглежда добре. Кати харесваше силната му челюст освен в случаите, когато забравяше да я обръсне, харесваше и добрите му, любещи очи. Погледна белезите на рамото му и си спомни ужаса, когато гледаше съпруга си да се навира точно в опасността, а после и гордостта от това, което постигна. Кати знаеше, че Сали за малко не умря в резултат на всичко, но Джек нямаше как да може да предвиди това. Мислеше, че и тя имаше вина, и си обеща Сали никога вече да не си играе със
„Когато това се случи, аз поне имах, щастието да бъда в безсъзнание. Джек трябваше да преживее всичко. Той още плаща цената за това — помисли си тя. — Сега работи на две места, лицето му винаги е застинало, концентрирано върху нещо, за което не може да говори.“ Тя не знаеше какво точно прави той, но беше сигурно, че то все още не е доведено докрай.
Неочаквано за нея медицинската професия й беше дала вяра в съдбата. На някои хора просто им изтичаше времето. Ако все още това време не беше дошло, шансът или добрият хирург можеха да спасят въпросния живот, но ако времето беше настъпило, всичките умеещи хора по света не биха могли да го променят. Каролайн Райън разбираше, че това е странен начин на мислене за лекар, и уравновесяваше вярата с професионалната сигурност, че тя е инструментът, който осуетява силата, управляваща света. Беше си избрала поле, в което рядко животът и смъртта се бореха. Само тя знаеше това. Нейна близка приятелка избра педиатрична онкология, лечението на деца, болни от рак. Това беше областта, която имаше крещяща нужда от най-добрите хора медици, и тя се изкушаваше, но знаеше, че изпитанието за човечността й щеше да бъде непоносимо. Как би могла да носи дете в себе си, докато гледа как умират други деца? Как би могла да сътворява живот, след като знае, че не може да предотврати загубата му? Нейната вяра в съдбата никога не би могла да помогне на въображението й да направи този скок и страхът от това, което би могло да стане с психиката й, я накара да се насочи в област, която беше взискателна по друг начин. Едно беше да заложиш живота си и съвсем друго — да рискуваш душата си.
Тя знаеше, че Джек има смелостта да посрещне такова предизвикателство. Това също имаше своята цена. Болката, която понякога виждаше в него, можеше да бъде само по този въпрос. Тя беше сигурна, че несподелената му работа в ЦРУ беше насочена към намирането и убиването на хората, които я бяха нападнали. Смяташе, че това е необходимо, и нямаше да пролее нито сълза за хората, които почти бяха убили детето й, но като лекар тя не можеше да обмисля подобна задача. Ясно беше, че на мъжа й никак не му е лесно. Преди няколко дни нещо се беше случило. Той се бореше с него, каквото и да беше то, но не можеше да го обсъжда е никого, като се опитваше да запази останалата част от света в нормален вид, опитваше се да обича семейството си, докато се трудеше за… да причини смъртта на други? Не може да е понесъл това с лекота. Съпругът й беше истински добър човек, идеален в толкова много отношения. „Поне за мен“ — помисли си тя. Беше се влюбил в нея при първата им среща и тя можеше да си спомни всяка стъпка по време на ухажването. Помиеше неловкото му — а като си помисли сега, страхотно смешно — предложение за женитба, ужаса в очите му, когато тя се беше поколебала над отговора, сякаш почувства, че не я заслужава, идиотът. Най-силно си спомняше лицето му, когато се роди Сали. Мъжът, който беше обърнал гръб на безскрупулния свят на инвестициите — света, който след смъртта на майка й бе превърнал баща й в агресивен, нещастен мъж, — който се беше върнал към обучението на ентусиазираните млади хора, сега беше хванат в нещо, което не харесваше. Но тя беше сигурна, че той полага всички усилия, а тя знаеше колко е старателен. Тя току-що го беше изпитала. Кати искаше да може да сподели проблема, както той понякога трябваше да сподели нейната депресия след неуспешна операция. Тя беше имала нужда от него преди няколко седмици, изпълнени с болка, а сега той се нуждаеше от нея по същия начин.
— Какво те притеснява? Мога ли да ти помогна?
— Не мога да разговарям за това — каза Джек, като завързваше връзката си. — То бе точно каквото трябваше да се направи, но няма да ти хареса много.
— Хората, които…
— Не, не тях. Ако бяха те… — Обърна се с лице към жена си.
— Ако бяха те, аз щях да съм целият в усмивки. Има пробив. ФБР — не трябва да ти казвам това и то си остава в тази стая — са намерили автомата. Това може да е важно, но все още не сме сигурни. Другото — е, за него не мога да говоря. Съжалявам. Иска ми се да мога.