Патриотични игри
Шрифт:
— Не си направил нищо лошо, нали? — Лицето му се изопна при този въпрос.
— Не. Мислих за това през последните няколко дни. Помниш ли, когато трябваше да извадиш окото на онази дама? Необходимо беше, но ти все още се чувстваше доста зле заради това. Същото нещо. — Той погледна към огледалото. „Донякъде същото.“
— Джек, обичам те и вярвам в теб. Зная, че ще направиш каквото трябва.
— Радвам се, мила, защото понякога не съм сигурен. — Той протегна ръце и тя дойде при него. Помисли си, че в една френска военна база друга млада жена изживяваше нещо различно от любеща прегръдка. „Кой е виновен за това? Едно е сигурно, тя не е същата
Той я усети до себе си, отново почувства бебето да се движи и най-накрая се убеди. Както неговата жена трябваше да бъде закриляна, така трябваше да бъдат защитавани и другите жени, и всички деца, и всички хора, които терористите, обучаващи се в този лагер, смятаха просто за абстрактни вещи. Тъй като не бяха абстрактни предмети, те бяха реални. Самите терористи бяха изхвърлили себе си от цивилизованото общество и трябваше по един или друг начин да бъдат намерени. „Ако можем да го правим по цивилизован начин, добре — ако ли не, тогава трябва да направим каквото можем и да разчитаме на съвестта си да не ни накара да откачим.“ Помисли, че може да се довери на съвестта си. Държеше я в ръцете си. Джек нежно целуна жена си по бузата.
— Благодаря. Станаха дванадесет.
След семинара оставаха последните две седмици преподаване, после идваха окончателните изпити и накрая седмицата, през която се даваха званията: поредният клас курсанти завършваше, за да се присъедини към флотата и армията. Новобранците вече не бяха зайци и можеха да се усмихват веднъж или два пъти дневно на обществени места. Училището стана почти тихо, тъй като курсантите от по-ниските курсове си заминаха у дома за кратка ваканция, преди да заминат на плаване с флотата и да се подготвят за новобранското лято — грубото посвещаване на нов клас курсанти от средните курсове. Райън по най-нелеп начин беше хванат в капана на истинската си работа в продължение на седмица, като обработи цяла планина от хартии. Сега нито отделът по история на академията, ни го ЦРУ бяха много доволни от него. Опитът му да работи за двама господари не се увенча с пълен успех. Разбираше, че и двете работи бяха пострадали, и знаеше, че ще трябва да избере едната от тях. Той съзнателно се опитваше да избегне това решение, докато купчината доказателства за необходимостта от него растеше.
— Хей, Джек! — Роби влезе, облечен в неофициалната си бяла униформа.
— Сядай, майоре. Как е летенето?
— Няма оплаквания. Хлапакът отново е на седлото — каза Джексън, като седна. — Трябваше да бъдеш е мен в оня „Том-кат“ миналата седмица. Ех, човече, сега най-после отново съм на линия. Боричках се е един в самолет „А-4“, който се правеше на агресор, съсипах го. Беше толкова добре. — Хилеше се като лъв, наблюдаващ стадо куци антилопи. — Готов съм!
— Кога тръгваш?
— Трябва да докладвам за явяването си на служба на 5 август. Предполагам, че ще тръгна оттук на първи.
— Не преди ти и Сиси да вечеряте е нас. — Джек провери календара си. — Тридесети е петък. Седем часа, става ли?
— Тъй вярно, сър.
— Сиси какво ще прави там?
— Ами имат една малка симфония в Норфолк. Ще им бъде втори солист на пиано, като освен това ще преподава.
— Знаеш ли, че там имат и център за извънматочно забременяване? Може би най-после ще можете да имате дете.
— Да. Кати й е казала за това. Мислим да го направим, но…знаеш ли, Сиси имаше много разочарования?
— Искаш ли да накараме Кати да поговори с нея за тези неща?
Роби
— Да. Тя знае как. Как се оправя с новото?
— Много мърмори за фигурата си — засмя се Джек. — Защо никога не могат да разберат колко красиви изглеждат, когато са бременни?
— Да. — Роби се усмихна в знак на съгласие, като се чудеше дали някога Сиси също би му изглеждала така. Джек се почувства виновен за това, че докосна оголен нерв, и смени темата.
— Между другото, какво става с тези патрулни катери? Тази сутрин видях два паркирани в пристанището.
— Казва се закотвени, глупако — поправи приятеля си Роби. — Сменят им кнехтовете във военноморската база от другата страна на реката. Предполага се, че ще им трябват два месеца. Нещо се е объркало със старите — уплътнителите не си вършели работата или някакви подобни глупости. Обичайното осиране от страна на правителството и доставчика. Не е нищо особено. Предполага се, че работата ще бъде привършена за следващата учебна година — не че ме интересува това, разбира се. По това време, момчето ми, аз ще прекарвам утрото си на седем хиляди и петстотин метра над земята, където ми е мястото. А ти какво ще правиш?
— Какво искаш да кажеш?
— Е, ти или ще бъдеш тук, или в Ленгли, нали така?
Райън погледна през прозореца.
— Проклет да бъда, ако знам. Роб, имаме бебе, а и няколко други неща, за които трябва да мислим.
— Още ли не си ги открил?
Джек поклати глава.
— Смятахме, че сме направили пробив, но не се получи. Тези типове са професионалисти, Роби.
Джексън реагира изненадващо разгорещен:
— Глупости, човече! Професионалистите не нараняват деца. Те искат да стрелят срещу войници или полицаи, добре, това го разбирам — не е правилно, но го разбирам, така ли е? Войниците и полицаите имат пушки, с които могат да отговорят на стрелбата, и са обучени. Така че те са равностоен противник. Изненада от едната страна и процедури от другата и ето ти честна игра. Но след като се хвърлят на цивилни, то те са обикновени улични хулигани, Джек. Може би са умни, но, по дяволите, не са професионалисти. Професионалистите са смели. Професионалистите играят наистина.
Джек поклати глава. Роби грешеше, но той не знаеше никакъв начин да го накара да мисли другояче. Неговият кодекс на поведение беше този на воина, който трябва да живее според правилата на цивилизования свят. Правило номер едно беше: Не може умишлено да нараняваш безпомощни хора. Достатъчно неприятно беше, когато това станеше по случайност. Да го сториш нарочно беше признак на страх, който не е достоен дори за презрение. Онези, които го правеха, заслужаваха само смърт. Те не се побираха в разбиранията на обществото.
— Те играят една проклета игра, Джек — продължи пилотът. — Дори има и песен за това. Чух я в „Риордънс“ на Деня на свети Патрик. „Научих кои са всичките мои герои и исках същото и аз. Исках да опитам късмета си в патриотичната игра.“ Нещо такова. — Джексън поклати глава с отвращение. — Войната не е игра, а професия. Те играят малките си игрички и се наричат патриоти, а излизат, за да убиват деца. Гадове. Джек, когато съм на смолетоносача, когато си карам моя „Томкат“, ние играем нашите игрички с руснаците. Никой не е убит, защото и от двете страни стоят професионалисти. Не харесвам руснаците, но момчетата, които карат самолетите им, си знаят работата. Ние си знаем нашата и двете страни взаимно се уважават. Има правила и двете страни играят според тях. Така трябва да бъде.