Патриотични игри
Шрифт:
— Сам си прави изводи.
Един час по-късно експертът по снимките отново беше при тях. Друг спътник беше прелетял над лагера в 22:08 часа местно време. Инфрачервеното изображение показваше осем души, застанали на стрелбището. Ярки огнени пламъци отбелязваха две от фигурите. Стреляха нощем и сега бяха осем души.
— Какво стана? — попита О’Донъл. Той посрещна Кули на летището. Бяха разбрали, че Кули е избягал, по причината за бягството му трябваше да чака досега.
— В книжарницата ми
— Сигурен ли си? — попита О’Донъл.
Кули му я подаде. Жицата беше в джоба му в продължение на тридесет часа. О’Донъл спря тойотата, за да я разгледа.
— „Маркони“ правят тези за разузнаването. Много чувствителни са. Колко ли време е бил там?
Кули не можеше да си спомни да е позволил на някого да отиде сам в задната стаичка.
— Нямам представа.
О’Донъл включи на скорост и се отправи към пустинята. Мисли над този въпрос в продължение на минута. Нещо се беше объркало, но какво?
— Някога изпитвал ли си чувството, че те преследват?
— Никога.
— Добре ли провери всичко, Денис?
Кули се поколеба, преди да отговори, и О’Донъл реши, че това е отговорът му.
— Денис, някога нарушавал ли си принципите на нашата работа. Когато и да е?
— Не, Кевин, разбира се, че не. Не е възможно да…за бога, Кевин, минаха седмици, откакто бях във връзка с Уоткинс.
— От последното ти пътуване до Корк. — О’Донъл присви очи на яркото слънце.
— Да, точно така. Тогава ти изпрати свой човек да ме наблюдава. Следял ли ме е някой?
— Ако е имало, то той трябва да е бил страшно умен, пък и не би могъл да се приближи твърде много…
Естествено, О’Донъл обмисляше и друга възможност — Кули може да е станал предател. „Но ако е станал, той няма да дойде тук, нали? — мислеше шефът на АОЪ. — Той ме познава. Знае къде живея, познава Маккени, познава Шон Милър, знае за риболовния флот в Дъндалк.“ О’Донъл осъзна, че Кули знаеше твърде много. Не, ако той с станал предател, сега нямаше да бъде тук. Кули се потеше независимо от климатичната инсталация в колата. Денис нямаше нерви да рискува живота си по този начин. Виждаше се.
— Е, Денис, какво да правим с теб?
Сърцето на Кули моментално промени ритъма си, но той каза уверено:
— Искам да участвам в следващата акция.
— Моля? — Изненадан, О’Донъл извърна глава.
— Шибаните англичани…Кевин, те подгониха мен!
— Това е нещо като професионален риск, нали знаеш?
— Сериозно говоря — настоя Кули.
„Няма да ни навреди да имаме още един човек.“
— Във форма ли си за това?
— Ще бъда.
Шефът взе решение.
— В такъв случай можеш да започнеш още този следобед.
— И каква е акцията?
О’Донъл обясни.
— Изглежда, предчувствието ви е било правилно, доктор Райън — каза на следващия ден следобед мъжът с очилата без рамки. — Може би наистина ще ви взема на хиподрума.
Той стоеше до
— Отлично — отбеляза Кантор. — Този път английските ни приятели наистина печелят точки. Благодаря ти — каза той на фотографа експерт.
— Кога ще се проведе акцията? — попита Райън, след като той излезе.
— Рано сутринта вдругиден. Мисля, че е към осем часа наше време.
— Може ли да наблюдавам в реално време?
— Може би.
— Това е трудна за опазване тайна — каза той.
— Повечето са такива — съгласи се Кантор. — Но…
— Да, зная. — Джек облече палтото си и заключи папките. — Кажи на адмирала, че съм му длъжник.
По пътя към дома си Райън мислеше за това, което може би ще се случи. Осъзна, че нетърпението му не се различаваше много от…коледното? Не, не можеше да мисли по този начин за тази работа. Чудеше се как се е чувствал баща му преди провеждането на големи арести след продължителни разследвания. Никога не го беше питал за това. Направи следващото най-уместно нещо. Забрави за това, както трябваше да забрави всичко, което виждаше в Ленгли.
Когато стигна до дома си, зад почти готовия плувен басейн беше паркирана непозната кола. Разгледа я по-отблизо и видя, че имаше дипломатически регистрационен номер. Влезе в стаята и завари трима души да разговарят с жена му. Позна единия, но не можа да си спомни името му.
— Здравейте, доктор Райън, аз съм Джефри Бенет от посолството на Великобритания. Срещали сме се и преди в…
— Да, сега си спомням. С какво можем да ви бъдем полезни?
— Техни кралски височества ще посетят Съединените щати след няколко седмици. Разбрах, че сте им предложили да ви посетят, когато дойдат, и искам да проверя дали поканата остава.
— Майтап ли си правите?
— Не си правят майтап, Джек. И аз вече казах „да“ — осведоми го жена му. Дори Ърни махаше опашка в очакване.
— Разбира се. Моля ви да им предадете, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем тук. Ще останат ли през нощта?
— Вероятно не. Надяваха се, че ще могат да дойдат вечер.
— За вечеря? Чудесно. Кой ден?
— Петък, 30 юли.
— Добре.
— Отлично. Надявам се, че няма да имате против нашите хора — освен хората от вашите служби за сигурност — да прегледат района през следващата седмица.
— И трябва ли да отсъствам от работа за това?
— Аз мога да го направя, Джек. Нали знаеш, че не ходя на работа?
— О, разбира се — каза Бенет. — Кога очаквате бебето?
— През първата седмица на август. Това може да бъде проблем — със закъснение разбра Кати.
— Можете да бъдете напълно сигурни, че ако се случи нещо неочаквано, техни кралски височества ще разберат. Още нещо. Това е частно посещение, а не е обществена проява по време на пребиваването им. Ще ви помолим да го пазите в пълна тайна.