Патриотични игри

Клэнси Том

— Да, разбирам — каза Райън.

— Ако останат тук за вечеря, има ли нещо, което не трябва да сервираме? — попита Кати.

— Какво искате да кажете? — реагира Бенет.

— Ами някои хора са алергични към риба например.

— О, разбирам. Не. Не зная нищо такова.

— Добре. Основна вечеря в стил „семейство Райън“ — каза Джек. — Аз…хммм.

— Какво има? — попита Бенет.

— Имаме гости същата вечер.

— О! — кимна Кати. — Роби и Сиси.

— Не можете ли да я отложите?

— Ще бъде прощална вечер. Роби е пилот на изтребител от военноморските сили. И двамата преподаваме в академията, а сега се връща във флотата. Ще имат ли нещо против?

— Доктор Райън, негово височество…

— Негово височество е добър човек. Роби също. Той беше там същата вечер, когато се запознахме е вас. Не мога

да отложа вечерята, мистър Бенет. Той ми е приятел. Мисля, че негово височество ще го хареса. Той е карал самолети, нали?

— Е, да, но…

— Помните ли онази нощ, когато се запознахме? Без Роби може би нямаше да успея да преживея всичко. Вижте, този човек е майор във Военноморската флота на САЩ и по една случайност кара изтребител за четиридесет милиона долара. Той вероятно не представлява опасност за сигурността. Жена му свири дяволски добре на пиано. — Райън разбра, че все още не е успял да ги убеди. — Мистър Бенет, проверете Роби чрез вашия аташе и попитайте негово височество дали може да присъства.

— И ако той не желае?

— Няма. Аз го познавам. Мисля, че той е по-добър, отколкото вие го изкарвате — отбеляза Джек. „Няма да има против, тъпако. Ония миризливци от охраната ще припаднат.“

— Е. — Тази забележка го изненада. — Не мога да ви виня за чувството ви за лоялност, докторе. Ще предам това в канцеларията на негово височество. Но съм задължен да настоя да не казвате нищо на майор Джексън.

— Имате думата ми. — Джек за малко не се засмя. Нямаше търпение да види израза на лицето на Роби. Най-после щяха да бъдат квит след онази среща по кендо.

— Контракцията расте до максимум — каза Джек. Практикуваха упражнения по дишане за подготовка за раждането. Жена му започна да диша усилено. Джек знаеше, че това е сериозно нещо. То само изглеждаше смешно. Провери цифрите на дигиталния си часовник. — Контракцията спира. Дълбоко, пречистващо вдишване. Предлагам стек на грила, печени картофи и пресни царевици с хубава салата.

— Прекалено обикновено е — възпротиви се Кати.

— Тук навсякъде, където отидат, ще ги обсипват с ония префърцунени френски боклуци. Някой трябва да им предложи едно хубаво американско ястие. Знаеш, че мога да готвя страхотен стек на грила, а твоята салата със спанак е известна от нас до другата страна на улицата.

— Добре — засмя се Кати, макар че й ставаше все по-трудно да го прави. — И без това, ако стоя над печка повече от няколко минути, ми прилошава.

— Изглежда, не е лесно да бъдеш бременна.

— Трябва да го опиташ — предложи тя.

Съпругът й продължи:

— Разбира се, това е единственото трудно нещо, което жените трябва да правят.

— Какво? — Очите на Кати за малко не изскочиха от орбитите си.

— Погледни историята? Кой трябва да излезе и да убие бивола? Мъжът. Кой трябва да занесе бивола вкъщи? Мъжът. Кой трябва да прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? — Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо.

— Бих те фраснала по главата, но не си струва да чупя хубавата палка за голф в нещо толкова евтино.

— Освен това аз бях тук миналия път и не ми изглеждаше толкова трудно.

— Ако можех да се движа, Джек, щях да те убия за тези думи.

Той се премести до жена си.

— Не, не мисля така. Искам да си представиш една картина.

— Каква?

— Лицето на Роби, когато дойде тук за вечеря. Ще преместя малко часовника.

— Предполагам, че Сиси ще се овладее по-бързо от него.

— С колко минути да го преместя?

— Двадесет.

— Дадено. — Погледна часовника си. — Контракцията започва. Дълбоко вдишване.

Една минута по-късно Джек е удивление откри, че диша по същия начин като жена си. Това накара и двамата да се засмеят.

24.

ПРОПУСНАТИ И НАПРАВЕНИ ВРЪЗКИ

В деня на нападението на лагер 18 нямаше нови снимки. По времето, когато спътникът е прелитал над тази област, бушувала пясъчна буря и камерите не са успели да проникнат през нея, но един геосинхронен спътник за следене на атмосферните условия беше показал, че бурята се е изместила от района. Подсетиха

Райън, че днес е денят, в който ще се проведе нападението, и той прекара следобеда си в напрегнато очакване. Внимателният анализ на снимките показваше, че в лагера има от дванадесет до осемнадесет души, без да се брои охраната. Ако по-високият брой беше правилен и официалната оценка на АОЪ също, то тук бяха повече от половината от членовете на АОЪ. Райън малко се тревожеше от това. Ако французите изпратят само осем десантчници… Но той си спомни собствения си опит от морската пехота. Те ще нанесат удар по целта в три часа сутринта. Изненадата щеше да бъде на тяхна страна. Щурмовият отряд щеше да бъде със заредени оръжия, насочени към спящи хора. За една елитна група командоси изненадата е като канзаски ураган, на който нищо не може да устои.

„Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си в крехкия и тромав летателен апарат. — Ето, седиш там с всичкото оборудване, почистени приспособления, оръжието в готовност, и въпреки всичко си така уязвим, като бебе в утроба.“ Зачуди се какви са тези мъже и осъзна, че няма да бъдат по-различни от морските пехотинци, с които беше служил: всички са доброволци, дори в двойна степен, защото трябва доброволно да скачат с парашути. И още — избрали са да станат част от антитерористична група. Отчасти това може би се дължи на малко по-доброто заплащане и може би на гордостта да бъдеш член на малка, много специализирана група — като разузнавателните отреди на морската пехота, — но най-вече те правеха това, защото знаеха, че тази мисия си струва да бъде изпълнена. Всички професионални воини презираха терористите и всеки от тях би мечтал да ги победи в една равностойна битка — идеята за полето на честта не умираше сред истинските професионалисти. Това беше мястото, където решенията се вземаха въз основа на смелостта и уменията, въз основа на самата мъжественост и тази концепция превръщаше професионалния войник в романтик, в личност, водеща се от правила.

Те ще бъдат нервни в хеликоптера. Някои ще се безпокоят и ще се срамуват от това. Други ще подострят ножовете си през цялото време. Някои ще се шегуват тихо. Офицерите и сержантите им ще седят тихо и ще дават пример, като преразглеждат плановете. Всички ще се оглеждат в хеликоптера и ще мразят това, че са хванати в него като в капан. За миг Джек беше там, с тях.

— Късмет, момчета — прошепна на стената той. — Bonne chance*.

[* Желая ви щастие (фр.). — Б.пр.]

Часовете се точеха бавно. На Райън му се струваше, че цифрите на електронния му часовник нямат никакво желание да се сменят, и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Отново разглеждаше снимките от лагера, броеше човешките фигури, изучаваше земята, за да опита да разбере какъв ще бъде окончателният подход. Чудеше се дали заповедите им са да заловят терористите живи. Не можеше да вземе решение по този въпрос. От гледна точка на закона му се струваше, че това няма значение. Ако тероризмът е съвременната проява на пиратството — аналогията изглеждаше достатъчно подходяща, — то АОЪ можеше да бъде нападната от въоръжените сили на всяка страна. От друга страна, ако бъдат заловени живи, те могат да бъдат изправени на съд и изложени на показ. Психологическият ефект над другите такива групи може да бъде реален. Ако не ги стреснат, то поне щяха да привлекат вниманието им. Ще бъдат изплашени, като узнаят, че не са в безопасност и в своите най-отдалечени и най-сигурни светилища. Някои от членовете на тези групи може да се оттеглят, а някои може и да проговорят. Не беше необходима много разузнавателна информация, за да им се нанесе удар. Райън беше видял това достатъчно ясно. Трябваше само да се знае къде са. Нищо друго. Знаейки това, човек може да доведе армията на една съвременна нация и въпреки арогантността и бруталността си терористите не биха могли да устоят.

Марти влезе в канцеларията му.

— Готов ли си да идем оттатък?

— По дяволите, да!

— Вечеря ли?

— Не. Може би no-късно.

— Добре.

Отидоха заедно до пристройката. Сега коридорите бяха почти празни. В по-голямата си част ЦРУ работеше както всяко друго учреждение. Към пет часа повечето от служителите си тръгваха за дома — към вечерята и вечерната телевизия.

— Окей, Джек. Това е в реално време. Запомни, че не можеш да обсъждаш с никого каквото и да било. — Джек помисли, че Кантор изглежда доста уморен.