Патриотични игри
Шрифт:
— Здрасти, Ърни — тихо каза Джек. Кучето се виждаше като тъмно петно на светлия килим в хола. Беше четири сутринта. Ърни беше чул някакъв шум и излязъл от стаята на Сали, за да види какво има. Едно нещо може да им се признае на кучетата. Никога не спяха като хората. Ърни го гледа няколко минути и опашката му се мяташе напред-назад, докато не получи погалване между ушите, а след това се отдалечи към стаята на Сали. Джек си помисли колко удивително беше това, че кучето напълно беше изместило мечока. Трудно му беше да повярва, че нещо би могло да го стори.
„Онези се връщат, а?“ — попита нощта той. Стана от кожения диван и отиде до прозорците. Нощта беше ясна. Отвън, в залива Чесапийк,
Не можеше да си обясни как така е толкова глупав. Може би защото заетостта на лагер 18 съвпадаше с шаблона, който той постоянно се опитваше да проумее. Беше време да се появят за опреснителни тренировки. Но също така имаше вероятност да се подготвят за нето голямо. Може би точно тук…
— Господи. Ти беше твърде близо до проблема, Джек — прошепна в тъмното той. Публично достояние беше — вече втора седмица, — че ще идват тук, а АОЪ бяха демонстрирали способността си да работят в Америка. „И ние водим у дома хора, за които се знае, че са цел на терористите! Много умно, Джек.“ Като се замислеше, всичко му изглеждаше достатъчно удивително. Бяха приели старата покана, без да помислят…и дори когато хората от сигурността дойдоха вчера, той се шегуваше. „Задник такъв!“
Премисли всички мерки за сигурност и се върна към времето, когато беше в морската пехота. Ето една абстрактна бойна задача. Къщата му беше трудна цел. Нищо не може да се направи от скалата от изток — тя представляваше по-опасно препятствие, отколкото минирано поле. На север и юг гората беше толкова гъста, че и най-опитните командоси ще имат големи трудности при преминаването през нея, без да вдигнат ужасен шум — а онези съвсем сигурно не могат да се упражняват за такова нещо в голата пустиня. Значи трябваше да се появят от запад. „Колко души каза Авери — е, не каза точно, но останах с впечатлението, че ще са двадесетина.“ Двадесет души от службите за сигурност, обучени и въоръжени. Припомни си дните за основната подготовка на офицери в Куантико, а също и нощите. Беше двадесет и две годишен, непобедим и безсмъртен, и се наливаше с бира по местните барове. Помнеше вечерта в онова място, наречено „командния пост“, онова със снимката на генерал Патън на стената, когато започна да говори с двама инструктори от академията на ФБР, разположена на юг от военноморската база. Те бяха не по-малко горди от неговите събратя от морската пехота. „Те никога не си правеха труда да казват: «Ние сме най-добрите.» Просто смятаха, че всички го знаят. Като нас.“ Беше приел поканата да стреля на тяхното стрелбище, за да разрешат един джентълменски облог. Беше му струвало десет долара да разбере, че един от тях бил главният инструктор по огнестрелните оръжия. „Господи, чудя се дали Брекенридж може да го победи!“ Онези от службите за сигурност не биха били по-различни, като се има предвид мисията им. „Ти би ли се опитал да се мериш с тях? По дяволите, не!“
„Ако приемем, че АОЪ са толкова умни, колкото изглежда … а това е неофициално посещение, частно посещение… Те няма да знаят, че трябва да дойдат тук, а дори и да го сторят, са твърде умни, за да атакуват тази къща… Би трябвало да сме в безопасност, нали?“
Но това беше дума със завинаги променен смисъл. Безопасност. Това вече не беше нещо реално.
Джек мина покрай камината и влезе в крилото със спалните. Сали спеше, а Ърни се беше свил в долната част на леглото. Главата му се вдигна, когато Джек влезе в стаята, сякаш за да каже: „Да!“
Неговото момиченце спеше в мир и сънуваше детски сънища, докато баща му съзерцаваше кошмара, който все още витаеше над семейството му, кошмара, който самият той си беше позволил да забрави за няколко часа. Оправи завивките и потупа
Джек се чудеше как ли го правят обществено известните лица. През цялото време живееха с този кошмар. Припомни си, че беше поздравил принца, задето не допуска тази заплаха да определя живота му: „Браво, старче, дай им да разберат! Бъди една безстрашна мишена!“ Райън призна пред нощта, че беше съвсем друго нещо, когато самият ти си мишената, когато семейството ти е мишена. Слагаш на лицето си маската на смелостта и следваш инструкциите си, като се чудиш дали всяка кола на улицата не крие човек с автомат, решил да превърне твоята смърт в много специално политическо изявление. Можеш да не мислиш за това денем, когато имаш много работа, но нощем, когато мисълта започва да броди и идват сънищата…
Такава двойственост беше невероятна. Човек не мисли постоянно за нея, но не може да си позволи и да я забрави. Не може да допусне животът му да се определя от страха, но не бива и да се отдаде на чувството за сигурност. Малко фатализъм би помогнал, но Райън смяташе, че е господар на съдбата си. Не признаваше други възможности. Искаше да нанася удари, ако не по тях, то по съдбата, но и двете се намираха така далеч от обсега му, както корабите, чиито светлини минаваха на много мили от прозорците му. Безопасността на семейството му беше почти осигурена…
„Едва се разминахме!“ — изкрещя той без глас в нощта.
Почти бяха успели. Почти бяха спечелили онази битка и бяха помогнали на други да спечелят друга битка. Той можеше да отвърне на ударите им и знаеше, че най-добре ще го направи, ако работи на бюрото си в Ленгли, като се присъедини към екипа на пълен щат. Нямаше да бъде господар на съдбата си, но поне можеше да играе някаква роля. Вече беше играл роля. Достатъчно важна, макар и случайна, за Франсоаз Теру, онова красиво и зло момиче, което сега е мъртво. Решението беше взето. Хората с пистолетите ще си играят тяхната роля, а човекът зад бюрото — своята. Щяха да му липсват академията и енергичните млади хлапета, но това с цената, която трябва да плати, за да се върне отново в играта. Джек пи вода, преди да си легне.
Новобранското лято започна по график. Джек наблюдаваше с безстрастно съчувствие как неотдавна завършилите гимназисти и колежанчета биваха въвеждани в строгостите на военния живот. Процесът съзнателно беше предвиден така, че слабите да отпаднат колкото е възможно по-рано, и затова се намираше в ръцете на горните курсове, които съвсем наскоро бяха преминали всичко това. Новите младоци разчитаха на спорната милост на по-възрастните, тичаха наоколо с ниско подстриганите си глави под бързия такт на по-старите с две години курсанти.
— Добро утро, Джек! — Роби се приближи, за да гледа заедно с него от паркинга.
— Знаеш ли, Роб, Бостънският колеж не беше нищо подобно.
— Ако си мислиш, че това е новобранско лято! — изсумтя Джексън. — Да можеше да видиш какво беше, когато аз се намирах тук!
— Басирам се, че това го казват от сто години — предположи Джек.
— Може би. — Облечените в бяло новобранци префучаха покрай тях като стадо биволи, всички се задъхваха в горещото, влажно утро. — Ние поне бягахме в по-добър строй.
— През първия ден ли?
— Първите няколко дни бяха голяма бъркотия — призна Джексън.
— Опаковаш ли багажа си?
Джексън кимна.
— Повечето от нещата вече са в кашони. Трябва да запозная заместника си с работата.
— Аз също.
— Напускаш ли? — изненада се Роби.
— Казах на адмирал Гриър, че искам да работя при тях.
— Адмирал…О, онзи от ЦРУ. Значи ще го направиш, а? Как реагираха в отдела?
— Може да се каже, че успяха да задържат сълзите си. Шефът не е особено доволен от цялото време, когато ме нямаше. Изглежда, и двамата с теб ще имаме прощална вечеря.