Патриотични игри
Шрифт:
— Аз ще установя това след още седем месеца.
— Така ли? Честито! — Двете жени лъчезарно се усмихнаха.
— Поздравявам ви, сър — отбеляза Райън.
— Благодаря, Джек. А вие как сте?
— Предполагам, знаете какво работя.
— Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран — тихо каза принцът.
Райън дискретно кимна.
— Боя се, че не мога да разисквам това.
— Разбирам. А как е малкото момиченце
— Сали? — обърна се Джек и попита: — Как е моето малко момиче?
— Аз съм голямо момиче! — натърти тя.
— Какво мислите?
— Мисля, че сте имали дяволски късмет.
— Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?
— Да — той замълча. — Надявам се, че вашите хора ще внимават.
Джек се съгласи, а като чу идващата кола, се изправи. Отвори вратата и видя Роби и Сиси Джексън да слизат от „корветата“ на пилота. Микробусът за комуникациите на службата за сигурност застана зад нея, за да блокира пътя. Роби се засили нагоре по стълбите.
— Какво става? Кой е тук? Президентът ли?
Джек разбра, че Кати трябва да ги е предупредила. Сиси беше облечена в семпла, но много хубава бяла рокля, а Роби беше с вратовръзка. Лошо.
— Влизайте и се присъединявайте към нас — каза Джек с гадна усмивка.
Роби погледна двамата агенти с разкопчани сака до басейна и хвърли озадачен поглед на Джек, но го последва. Когато заобиколиха тухлената камина, очите на летеца се разшириха.
— Майор Джексън, предполагам. — Негово височество се изправи.
— Джек — прошепна Роби, — ще те убия! — Здравейте, сър — поздрави на висок глас той. — Това е жена ми, Сесилия. Както обикновено става, веднага се разделиха на мъжка и женска група.
— Разбрах, че сте пилот от военноморските сили.
— Да, сър. Сега се връщам в ескадрилата си. Летя на F-14. — Роби се бореше със себе си и се опитваше да се овладее. Почти успяваше.
— Да, „Томкат“. Аз съм летял на „Фантом“. А вие?
— Имам сто и двадесет часа на тях, сър. Моята ескадрила премина на четиринайсетките няколко месеца след като отидох в нея. Тъкмо започвах да разбирам фантомите, когато ни ги взеха. Аз…ъъ…сър, вие не сте ли и офицер от военноморския флот?
— Да, майоре. Имам звание капитан — отговори негово височество.
— Благодаря. Сега зная как да се обръщам към вас, капитане — каза Роби с явно облекчение. — Нали може?
— Разбира се. Знаете ли, наистина омръзва това, че хората се държат така неловко в мое присъствие. А вашият приятел ми се скара преди няколко месеца.
Роби се усмихна.
— Знаете ги морските пехотинци, сър. Големи уста, малки мозъци.
Джек разбра какво го очаква.
— Мога ли да пи предложа нещо за пиене?
— Трябва да летя утре, Джек — отговори Роби. Погледна часовника си. — Имам дванадесетчасова забрана.
— Вие се отнасяте сериозно към това нещо — каза принцът.
— И още как, капитане, след като птицата струва
— О? Какво стана?
— Един от двигателите спря, когато включих форсажа. Опитах се да се върна, но падна налягането на хидравличната система на пет мили от кораба и трябваше да скачам. Два пъти съм катапултирал и Бог ми е свидетел, че ми стига.
— О?
Въпросът му разпали Роби да обясни как беше свършила кариерата му като пилот изпитател в „Пакс Ривър“.
— Летя си аз на три хиляди метра височина…
Джек отиде в кухнята, за да донесе чай с лед за всички. Завари двама от охраната — американец и англичанин.
— Всичко ли е наред? — попита Райън.
— Да. Изглежда, нашите приятели са били забелязани близо до Хагърстаун. Стреляли са в полицейска кола и са се измъкнали. Полицаят е здрав. Пропуснаха този път. Както и да е, за последен път са били видени да отиват на запад. — Агентът от тайната служба беше много доволен от това. Джек погледна навън и видя още един на верандата.
— Сигурни ли сте, че са били те?
— Бил е микробус с инвалидни номера. Обикновено се повтарят — обясни агентът. — Рано или късно това ги проваля. Районът е ограден. Ще ги хванем.
— Добре. — Джек вдигна подноса с чашите.
Когато се върна, Роби обсъждаше е принца нещо за летенето. Джек разбра веднага, тъй като обсъждането включваше сложни движения с ръце.
— Значи, ако изстреляте „Феникса“ в този радиус, той просто не може да й избяга. Ракетата вдига много по-висока скорост, отколкото един пилот — завърши Джексън.
— А, да. Същото, както и с ракетите „Спароу“, нали?
— Да, капитане, само че радиусът е по-малък. — Очите на Роби светеха. — Били ли сте някога в „Томкат“?
— Не, но ми се ще.
— За бога, та това не е проблем. През цялото време возим цивилни — искам да кажа, че трябва разрешение, но сме возили дори и актьори от Холивуд. Уреждането на един полет за вас би трябвало да е играчка. Искам да кажа, че вие не представлявате риск за сигурността, нали? — Роби се засмя и си взе чаша чай. — Благодаря ти, Джек. Капитане, ако имате време, аз разполагам с птицата.
— С удоволствие бих го направил. Имаме малко свободно време…
— Тогава да го направим — каза Джексън.
— Виждам, че вие двамата намерихте общ език.
— Да — отговори принцът. — От години исках да срещна някой пилот на F-14. Значи казвате, че това устройство с телескопичната камера наистина е ефективно?
— Да, сър! Не е кой знае какво. Лупа с десетократно увеличение на една смотана телевизионна камера. Можете да разпознаете жертвата си на петдесет мили и е време за „Феникса“. Ако играете картите си както трябва, можете да разпльоскате оня, преди да е усетил, че сте в същия окръг, а точно това е целта, нали?