Патриотични игри
Шрифт:
— Пред нас има светлини! — докладва принцът.
— У дома сме, Джек! — Роби отиде напред. Светлините на двата моста на залива Чесапийк им намигаха в далечината. Джексън пое кормилото, а принцът зае мястото му на кърмата. Всички отдавна бяха подгизнали от дъжда и сега трепереха на вятъра. Джексън зави на запад. Вятърът сега духаше точно отпред и както обикновено — точно по течението на река Севърн. Вълните утихнаха малко, когато той мина покрай градското пристанище на Анаполис. Дъждът все още беше проливен и Роби управляваше лодката най-вече по памет.
От светлините по
— Веднага спрете! — Един морски пехотинец се показа над тях. Бялата му шапка беше покрита с пластмасов шлем и носеше дъждобран. — Не може да връзвате тук.
— Аз съм майор Джексън, синко — отговори Роби. — Работя тук. Чакай. Джек, вземи предното въже.
Райън се мушна под предното стъкло и откачи брезента на носа. Едно прилежно навито бяло найлоново въже се намираше където трябва и Райън се изправи, докато Роби с помощта на двигателя приближи десния борд на лодката възможно най-близо до вълнолома. Джек скочи и завърза въжето. Принцът направи същото при кърмата. Роби угаси двигателя и отиде до морския пехотинец.
— Позна ли ме, синко?
Пехотинецът отдаде чест.
— Моля да ме извините, майоре, но… — Той светна с фенера си в лодката. — Свети Исусе!
Единственото хубаво нещо на дъжда беше, че отми повечето от кръвта през отвора за изпразване на водата. Устата на постовия се отвори, когато видя две тела, три жени, една от които очевидно ранена, и спящо дете. След това забеляза автомат, преметнат през врата на Райън. Скучната и мокра вечер, прекарана в обикаляне, завършваше невероятно.
— Имаш ли радиотелефон, морски пехотинецо? — попита Роби. Той го вдигна и Джексън го грабна от ръката му. Беше малък преносим „Моторола“, като онези, които използваха полицаите. — Караулното помещение ли е? Говори майор Джексън.
— Майоре? Тук старшина Брекенридж. Не знаех, че вие сте дежурен тази вечер. Какво мога да направя за вас?
Джексън си пое дълбоко дъх.
— Радвам се, че си ти, Патлак. Слушай, вдигни по тревога дежурния офицер. След това искам няколко въоръжени морски пехотинци на вълнолома до пристана за яхтите веднага! Големи неприятности имаме тук, Патлак, така че побързай!
— Тъй вярно, сър! — Радиото изпиука. Дадени бяха заповеди. Въпросите можеха да почакат.
— Как се казваш, синко? — попита часовия Роби.
— Ефрейтор Грийн, сър!
— Добре, Грийн, помогни ми да измъкна жените от лодката. — Роби протегна ръка. — Хайде, госпожи.
Грийн скочи в лодката
— Ами тези, сър? — часовият махна с ръка към телата.
— Няма да се развалят. Качи се тук, ефрейтор!
Грийн за последен път погледна телата.
— Така си мисля и аз — промърмори той. Вече беше разтворил дъждобрана си и разкопчал кобура за пистолета.
— Какво става тук? — попита женски глас. — О, това сте вие, майоре.
— Какво правите тук, шефе? — попита Роби.
— Давам дежурство при катерите, сър. Вятърът може да ги разбие на трески, ако не… — Боцман Мери Знамировски огледа всички на палубата. — Сър, какво, но дяволите…
— Боцман, предлагам ти да събереш всичките си хора и да ги скриеш. Няма време за обяснения.
Появи се и един пикап. Той спря на паркинга зад тях. Шофьорът изскочи от колата и изтича на вълнолома, последван от други трима. Това беше Брекенридж. Старшината бързо погледна жените, след което се обърна към Джексън и зададе най-честия въпрос тази вечер:
— Какво, по дяволите, става, сър?
Роби посочи лодката. Брекенридж я погледна и задържа очите си към нея четири или пет секунди.
— Господи!
— Бяхме в къщата на Джек за вечеря — обясни Роби — и някакви типове дойдоха неканени. Търсеха него — Джексън махна с ръка към Уелския принц, който се обърна и се усмихна. Очите на Брекенридж се разшириха, като позна кой е той. Устата му зейна, но след миг се овладя и направи това, което морските пехотинци правят, когато не знаят как да реагират — отдаде чест точно както се препоръчва в устава. Роби продължи: — Онези убиха група офицери от охраната. Ние извадихме късмет. Планираха да се измъкнат с лодки. Ние откраднахме едната и дойдохме тук, но в морето има още една лодка, пълна с гадни копелета. Може и да са ни последвали.
— С какво са въоръжени? — попита старшината.
— С такива, Патлак. — Райън вдигна автомата си.
Старшината кимна и бръкна в палтото си. Извади оттам радиотелефон.
— Караулно помещение, говори Брекенридж. Обявявам пълна бойна тревога: събудете всички хора. Викнете капитан Питърс. Искам на вълнолома взвод стрелци след пет минути. Мърдайте!
— Разбрано — отговори радиотелефонът. — Пълна бойна тревога.
— Хайде да отведем жените оттук — каза Райън.
— Още не, сър — отговори Брекенридж. Огледа се, като професионалният му поглед бързо преценяваше обстановката. — Най-напред искам тук да имаме повече сигурност. Вашите приятели може да са слезли по-нагоре по реката и да се промъкнат по сушата — аз бих постъпил така. След десет минути ще имам взвод бойци с пушки, които ще прочистят терена, а след пет минути още един взвод и тук. Ако хората ми не са твърде пияни — тихо завърши той, като с думите си напомни на Райън, че това е петък вечер срещу събота, а Анаполис имаше много барове. — Къмингс и Форстър, погрижете се за дамите. Мендоса, качи се на един от катерите и наблюдавай. Всички чухте какво каза човекът, така че не заспивайте!