Патриотични игри
Шрифт:
Райън видя погледа в очите на Милър и разбра какво означава той. „Сбогом, Шон. Надявам се, че там ще ти хареса…“
— Лейтенант!
Джек знаеше, че няма много време. Вдигна пистолета и го натика в устата на Милър, като очите му дълбаеха тези на Шон. Сви пръст около спусъка точно както бяха го учили. Леко натискане, за да не усетите точно кога спусъкът ще се задейства…
Но нищо не се случи, защото една голяма ръка легна върху пистолета.
— Той не си струва, лейтенанте, просто не си струва. — Брекенридж дръпна ръката си и Райън видя, че ударникът на пистолета му е спуснат. Трябваше да го дръпне, преди оръжието да може да стреля. — Помисли,
Магията беше развалена. Джек преглътна два пъти и пое дъх. Сега виждаше нещо далеч по-малко чудовищно отпреди. Страхът беше дал на Милър хуманността, която преди му липсваше. Вече не беше животно. Беше човешко същество, зъл пример на това, което може да се случи, когато някой загуби нещо, от което имаха нужда всички хора. Милър дишаше на пресекулки, когато Райън извади пистолета от устата му. Задави се, но не можа да се наведе, защото ръката на Джек притискаше гърлото му. Райън отстъпи назад и мъжът се свлече на палубата. Старшината хвана дясната ръка на Райън и го накара да сведе пистолета надолу.
— Зная за какво мислиш. За това, което направи на дъщеря ти, но не си струва всичко, през което трябва да минеш. Мога да кажа на ченгетата, че си го застрелял, когато се е опитал да избяга. Момчетата ще ме подкрепят. Никога няма да идеш на съд, но не си струва това, което ще ти остане, синко. Ти не си създаден за убиец — меко каза Брекенридж. — Освен това виж какво му направи ти. Не зная какво е това, което лежи тук, но вече не е мъж.
Джек кимна. Все още не можеше да говори. Милър продължаваше да стои на ръце и крака, като гледаше надолу към палубата и се боеше да срещне погледа на Райън. Джек отново чувстваше тялото си. Кръвта, препускаща из вените му, го накара да разбере, че все още с жив и здрав. „Победих — помисли си той, когато съзнанието му надделя над чувствата. — Победих. Нанесох му поражение и в същото време не унищожих себе си.“ Ръката му отпусна хватката си около дръжката на пистолета.
— Благодаря ти, Патлак. Ако не беше ти…
— Ако наистина искаше да го убиеш, ти щеше да заредиш пистолета. Лейтенант, от много време зная що за човек си. — Брекенридж кимна, за да подчертае думите си. — Връщай се на палубата — каза той на Милър, който бавно се подчини.
— Преди някой от вас, хора, да си помисли, че има късмет, искам да ви кажа една новина — каза старшината. — Вие сте извършили убийство в страна, в която има газови камери. Тук можете да умирате на групи. Помислете за това.
Групата за спасяване на заложници пристигна след това. Намериха морските пехотинци и щатските полицаи, тръгнали назад. Необходими им бяха няколко минути, за да установят, че на контейнерната площадка няма никой. Останалите четирима членове на АОЪ бяха използвали една пътека, за да се отправят към кърмата и вероятно сега бяха на надстройката. Вернер пое командването. Той имаше твърдо определен периметър и никой нямаше да му се измъкне. Друга група агенти на ФБР отиде към носа, за да прибере терористите.
Пристигнаха три камиона на телевизионни компании, като прибавиха собственото си осветление към останалите, и нощта на пристана се превърна в ден. Полицаите не ги пускаха, но вече се предаваха новини на живо по целия свят. В момента един полковник от щатската полиция даваше интервю за пресата. Каза пред камерите, че положението е овладяно благодарение на малко късмет и много добра работа от страна на полицията.
През това време всички терористи отпред бяха претърсени и с белезници. Агентите им прочетоха конституционните права, като трима от тях
— Е, нещата отзад са овладени. Изглежда, има още четирима от тях. Така казва екипажът — обясни един от групата за спасяване на заложници. — Намират се някъде долу и трябва да ги придумаме да излязат. Няма да е много трудно, пък и разполагаме е всичкото време на света.
— Как ще свалим тези типове? — попита сержант Пауърс.
— Още не сме решили, но нека първо изкараме цивилните. Предпочитаме да слязат оттук. Може да бъде малко опасно да използват стълбата при кърмата. Имам предвид и морските пехотинци. Благодаря за съдействието, капитан Питърс.
— Надявам се, че не сме объркали нещо, като се присъединихме.
Агентът поклати глава.
— Не сте нарушили никакви закони, доколкото мога да се досетя. Пък и разполагаме с всички необходими веществени доказателства.
— Добре. В такъв случай пие тръгваме обратно към Анаполис.
— Отлично. Там ще ви чака група агенти, за да ви разпитат. Моля да благодарите на екипажа на катера от наше име.
— Старшина, да тръгваме.
— Добре. Морски пехотинци, по седлата! — извика Брекенридж. Две минути по-късно всички бяха в патрулните катери и се отдалечаваха от пристанището. Най-после дъждът беше спрял и небето се проясняваше. Канадският по-хладен въздух измести горещата вълна, която като наказание се стелеше над района. Морските пехотинци се възползваха от възможността да налягат по койките в катера. Боцман Знамировски и екипажът й се занимаваха с управлението. Райън и останалите се събраха в каюткомпанията и започнаха да пият кафето, което до момента никой не беше докоснал.
— Дълъг ден — каза Джексън. Погледна часовника си — След няколко часа трябва да излитам. Трябваше.
— Изглежда, най-после спечелихме един рунд — отбеляза капитан Питърс.
— Не беше лесно. — Райън гледаше в чашата си.
— Никога не е лесно, сър — каза Брекенридж след няколко секунди.
Двигателят зарева с увеличена мощност. Джексън вдигна един телефон и попита защо ускоряват. Усмихна се на отговора, но не каза нищо.
Райън разтърси глава, за да прочисти мисълта си и излезе навън. По пътя към горната палуба на една маса видя пакет цигари на някой от екипажа и си открадна една. Отиде на кърмата. Пристанището в Балтимор вече се бе смалило на хоризонта и катерът завиваше на юг към Анаполис, като пуфтеше е тринадесет възла — около двадесет и пет километра в час, но за катер това изглеждаше достатъчно бързо. Димът, който издишаше, правеше собствена следа назад и той гледаше след него. „Прав ли беше Брекенридж? — попита небето той. Отговорът дойде след миг: — Беше прав за едно. Аз не съм създаден за убиец. Може би е прав и за другото, надявам се…“
— Уморен ли си, Джек? — попита принцът, застанал до него.
— Би трябвало, но предполагам, че все още съм твърде много възбуден.
— Да — тихо отбеляза негово височество. — Исках да ги попитам защо. Когато се качих да ги видя, исках…
— Така е. — Райън си дръпна за последен път и изхвърли фаса във водата. — Можеш да питаш, но отговорът няма да има голямо значение.
— Тогава как ще можем да разрешим проблема?
„Ние разрешихме моя пробием — помисли си Джек. — Вече няма да нападат семейството ми. Но не това е отговорът, който искаш, нали?“