Патриотични игри
Шрифт:
— Не е трудно.
— Джек, те са толкова мили.
— Забелязах. Изглежда, наистина те третират като важна личност.
— Каква е тази специална част на военновъздушните сили? Да не би да са някакви летци?
— Нешо такова — нерешително отговори Джек. Кати може би ще се чувства като на тръни, ако знае, че седи до мъж с пистолет. Мъж, обучен да го използва със същите угризения, с които вълкът използва зъбите си. — Не ме питаш как се чувствам.
— Дадоха ми диаграмата на състоянието ти, когато дойдох — обясни Кати.
—
— Добре си, Джек. Виждам, че можеш да движиш пръстите си. Тревожех се за това.
— Защо?
— Сплитът на раменните нерви — това е нервен възел вътре в рамото ти. Куршумът го е пропуснал с около два сантиметра и половина. Затова можеш да движиш пръстите си. Когато видях как кърви, помислих, че е разкъсана раменната ти артерия, а тя минава точно до раменните нерви. Това би обездвижило ръката ти завинаги. Но — усмихна се тя, — ти има късмет. Само счупени кости. Болят, но оздравяват.
„Лекарите са смайващо обективни — помисли Райън. — Дори и тези, за които човек е женен. Още малко и ще каже, че болката е полезна за мен.“
— Хубавото на болката е — продължи Кати, — че от нея разбираш, че нервите са наред.
Джек затвори очи и поклати глава. Отвори ги, когато усети, че Кати взема ръката му.
— Джек, гордея се с теб.
— Добре ли е да си жена на герой?
— За мен ти винаги си бил герой.
— Наистина ли? — Тя никога не му беше казвала това. Къде е героизмът в това да бъдеш историк? Кати не знаеше неща, които той знаеше, но това също не беше особено героично.
— Откакто каза на баща ми да…е знаеш какво. Освен това аз те обичам, не забравяй.
— Мисля, че се сещам как ми напомни за това оня ден.
Кати направи гримаса.
— По-добре е за малко да не мислиш за това.
— Зная. — Райън направи също гримаса. — Пациентът трябва да се щади или нещо такова. Какво стана с теорията, според която позитивното отношение към нещата ускорява възстановяването?
— Ето какво получавам, като ти позволявам да четеш списанията ми. Прояви търпение, Джек.
Сестра Китиуейк влезе, видя семейството и бързо излезе.
— Ще се опитам да бъда търпелив — каза Джек и погледна е копнеж към затворената врата.
— Грозник — отбеляза Кати. — Познавам те добре, за да мисля, че ще се занимаваш с това.
Джек знаеше, че е вярно. Дори и с тази заплаха не можеше да я стресне. „Е, така е, щом обичаш жена си.“ Кати погали лицето му.
— С какво се бръсна тази сутрин, с ръждив пирон ли?
— Да. Нуждая се от самобръсначката си. Може би и от записките си.
— Ще ти ги донеса или ще накарам някой да ги донесе. — Тя вдигна поглед, когато Уилсън влезе в стаята.
— Тони, това са жена ми Кати и Сали — дъщеря ми. Кати, това е Тони Уилсън, полицаят, който е и мой детегледач.
— Не ви ли видях някъде снощи? — Кати никога не забравяше лица. Доколкото Райън можеше да си спомни, тя никога не забравяше нищо.
— Възможно е, но не сме разговаряли. Всички бяхме така заети.
— Извинете. Лейди Райън? — попита Кати.
— Не ти ли казаха? — засмя се Джек.
— Какво да ми кажат?
Джек обясни:
— Харесва ли ти да бъдеш съпруга на рицар?
— Това означава ли, че ще имаш кон, тате? — запита Сали с надежда в гласа. — Мога ли да го яздя?
— Това законно ли е, Джек?
— Казаха ми, че министър-председателят и президентът ще го обсъдят днес.
— Господи — тихо каза лейди Райън. След малко започна да се усмихва.
— Навъртай се около мен, малката — засмя се Джек.
— Ами коня, тате! — настоя Сали.
— Не зная още. Ще видим. — Той се прозя. Единствената практическа полза от конете, която Райън можеше да признае, беше това, че тичат на конни състезания, или това, че човек може да укрива данъци около тях. „Е, аз вече си имам сабя“ — каза си той.
— Мисля, че тате се нуждае от сън — отбеляза Кати. — И аз трябва да купя нещо за тази вечер.
— О, Господи! — изохка Райън. — Нов гардероб.
Кати се усмихна:
— Кой е виновен, сър Джон?
Срещнаха се в Дъблин в „Ресторанта за бифтек на Фланагън“ на улица „О’Конъл“. Това беше добро заведение, но търговията с туристите понякога страдаше от намиращото се наблизо заведение „Макдоналдс“. Ашли държеше уиски в ръка, когато към него се приближи другият мъж. Други двама заеха сепаре в далечната част на заведението и започнаха да наблюдават. Ашли беше дошъл сам. Това не беше първата среща от този тип и Дъблин беше смятан в повечето случаи за неутрален терен. Двамата в другия край на помещението трябваше да наблюдават за членове на Гарда — полицията на Република Ирландия.
— Добре дошъл в Дъблин, мистър Ашли — каза представителят на Извънредното крило на ИРА.
— Благодаря, мистър Мърфи — отговори офицерът от контраразузнаването. — Снимката ви в нашите архиви не ви прави чест.
— Тогава бях млад и глупав. И много суетен. По онова време не се бръснех често — обясни Мърфи. Взе менюто пред себе си. — Тук бифтекът е прекрасен и зеленчуците винаги са пресни. Мястото гъмжи от проклети туристи през лятото — такива, дето не искат пържоли — и заради тях цените постоянно растат. Слава богу, всички те сега са си в Америка, след като са оставили толкова много пари в тази бедна страна.
— Каква информация имате за нас?
— Информация?
— Вие поискахте тази среща, мистър Мърфи — натърти Ашли.
— Целта на срещата е да ви убедя, че нямаме пръст в онова кърваво фиаско вчера.
— Това можех да го прочета и във вестниците — всъщност така и направих.
— Реши се, че е необходим по-близък контакт, мистър Ашли.
— Защо трябва да ви вярваме? — попита Ашли, като отпи от уискито си. Говореха тихо и с равен тон, макар че и двамата не се съмняваха в това, което мислеха един за друг.