Патриотични игри
Шрифт:
— О? — Джек наостри уши.
— Мисля, че се нарича „Холоуеър лимитед“. Направили са нова програма за компютрите на изтребителите — наистина я бива, времето за обработка на данните е три пъти по-малко, генерира решения за прехващане с фантастична скорост. Монтирана е на тренажора в Пакс и военноморските сили скоро ще го купят.
— Кой знае за това?
Джек се засмя, докато събираше нещата си.
— Самата фирма все още не знае. Капитан Стивънс от Пакс чу за това от момчетата в „Топгън“*. Бил Мей — летял съм с Бил — за първи път е пробвал програмата преди месец и я е харесал толкова, че почти е убедил ония от Пентагона да зарежат цялата бюрокрация и да я купят. Получи се засечка,
[* Военновъздушна база за подготовка на елитни летци. — Б.пр.]
— А ти?
Пилотът поклати глава:
— Аз не играя на борсата, но ти още се мотаеш там, нали?
— По малко. Поверителна ли е тази информация? — попита Джек.
— Доколкото ми е известно, не. Поверителната част е свързана с написването на програмата, но за това си имат добра система за засекретяване — никой не може да я проумее. Вероятно Скип Тайлър би могъл, но аз не. Човек трябва да е специалист по атомна енергетика, за да може да разсъждава с нули и единици. Летците не мислят дигитално. Ние сме аналогови — засмя се Джексън. — Трябва да тръгвам. Сиси има рецитал тази вечер.
— Лека нощ, Роб.
— Умната, Джек. — Роби затвори вратата след себе си. Джек се облегна в стола си. Усмихна се на себе си, след това стана и прибра някои документи в куфарчето си.
„Да — каза си той. — Просто за да му покажа, че все още зная как.“
Райън взе палтото си, излезе от сградата и тръгна надолу покрай мемориала „Пребъл“. Колата му беше паркирана на „Декатър роуд“. Джек караше петгодишен фолксваген „Рабит“. Колата беше много практична за тесните улици на Анаполис и той отказа да си вземе порше, каквото жена му използваше, за да пътува до работата си в Балтимор и обратно. Хиляди пъти беше казал на Кати, че е тъпо двама души да имат три автомобила. За него „Рабит“, за нея „Порше-911“ и комби за семейството. Предложението на Кати той да продаде фолксвагена и да кара комбито беше, разбира се, неприемливо. Малкият бензинов двигател запали веднага. Беше твърде шумен. Трябва да провери гърнето. Джек тръгна и както винаги зави надясно към Мериленд авеню през портал номер 3 в мрачната еднообразна стена, която заобикаляше академията. Един постови от морската пехота му отдаде чест. Райън беше изненадан от това — никога досега не бяха го правили.
Не беше лесно да кара. Когато превключваше скоростите, Райън завърташе лявата си длан в превръзката, за да хване волана, докато дясната му ръка преместваше скоростния лост. Натоварването по улиците никак не му помагаше. Няколко хиляди държавни служители си тръгваха от различни правителствени сгради, улиците бяха претъпкани и се наложи много пъти да спира и да започва всичко от първа скорост. Колата беше с пет предни и една задна предавка и когато стигна до светофарите на Централ авеню, Джек съжали, че не си е купил автомобил с автоматични скорости. Отговорът се криеше в икономията на гориво: „Нима си струва допълнителният литър на сто километра?“ Изсмя се на себе си, като се отправи на изток към залива Чесапийк, а след това надясно по „Фолкънс нест роуд“.
Тук рядко имаше движение. „Фолкънс нест роуд“ свършваше малко след къщата на Райън, като от другата страна имаше няколко ферми, които сега, в началото на зимата, също се намираха в състояние на покой. Късите останки на царевични стъбла лежаха в редици по кафявите неразорани
Лошото беше, че скалите ерозираха. Къщата му беше построена на тридесетина метра от ръба на скалата и дъщеря му беше получила строга заповед — налагана на два пъти с напляскване — да не се доближава дотам. Хората от опазването на околната среда убедиха Райън и съседите му да засадят кудзу — плодовит плевел от американския юг, — за да предпазят лицевата част на скалата. Плевелът беше стабилизирал скалата, но нападаше растителността наоколо и Джек трябваше редовно да го унищожава със специален препарат, за да защити дърветата от задушаване. Но по това време на годината този проблем не съществуваше.
Имотът на Райън беше на места незалесен, на места покрит с дървета. Близката до пътя част някога е била култивирана, но това е било трудно, защото земята не беше достатъчно равна, за да може безопасно да се кара трактор по нея. Като доближи къщата, започнаха да се появяват дърветата — няколко стари чепати дъба и други широколистни видове, чиято шума сега беше опадала и клоните стърчаха като скелети в студения въздух. Стигна до гаража и видя, че Кати вече си е дошла — беше паркирала поршето си до комбито. Той трябваше да остави фолксвагена на открито.
— Тате! — Сали, без жилетка, рязко отвори вратата и изтича да посрещне баща си.
— Тук е много студено — каза й Джек.
— Не, не е — отговори Сали. Взе куфара му и го помъкна с две ръце, като пуфтеше, докато изкачи трите стъпала на входа към къщата.
Райън свали палтото си и го окачи в гардероба в антрето. Трудно му беше да се справя с една ръка. Започваше да шмекерува. Постъпваше както в колата — използваше лявата си ръка, като се опитваше изобщо да не напряга рамото. Сега болката беше напълно изчезнала, но Райън беше сигурен, че може бързо да я върне, ако направи нещо тъпо. Освен това и Кати би му се разкрещяла. Намери жена си в кухнята. Тя гледаше намръщено в килера.
— Здравей, скъпа.
— Здравей, Джек. Закъсняваш.
— Ти също. — Райън целуна жена си. Кати помириса дъха му. Носът й се сбърчи.
— Как е Роби?
— Добре. Глътнах само две много малки.
— Аха. — Тя се обърна към килера. — Какво искаш за вечеря?
— Изненадай ме — предложи Джек.
— Много ми помагаш! Трябва да те оставя ти да сготвиш.
— Не е мой ред, забрави ли?
— Знаех си, че не биваше да спирам в магазина „Джайънт“ — измърмори Кати.
— Как мина днес?
— Само една процедура. Асистирах на Бърни при присаждането на роговица, а след това трябваше да извеждам пациентите на разходка. Скучен ден. Утре ще бъде по-добре. Между другото Бърни ти праща много поздрави. Какво ще кажеш за кренвирши с боб?
Джек се засмя. Откакто се бяха върнали, менюто им се състоеше предимно от основни американски храни от първа необходимост. Беше малко късно за нещо по-изискано.
— Окей. Ще ида да се преоблека и да потракам на компютъра.
— Внимавай с ръката, Джек.