Патриотични игри
Шрифт:
— Знаеш ли кой е най-мръсният израз в английския, Кати? — попита два часа по-късно Райън.
— „Сглоби играчката!“ — отговори жена му с хихикане. — Миналата година аз казах това, мили.
— Малка кръстата отвертка — протегна ръка Джек. Кати плесна отвертката в ръката му, сякаш беше хирургически инструмент.
И двамата седяха на килима, на три метра от огромната елха. Около тях играчките образуваха полумесец — някои поставени в кутии, някои сглобени от вбесения Райън.
— Дай аз да го направя.
— Това е
— Свиня! Ако те оставя сам да свършиш това, няма да бъдеш готов чак до Великден.
Джек си помисли, че тя е права. Да го правиш полупиян не беше толкова лесно. Да го правиш с една ръка беше трудно, но не и невъзможно. Да го правиш с една ръка и полупиян беше… Проклетите винтчета не искаха да се завият в пластмасата и сигурно беше по-лесно да се разбере инструкция за сглобяване на осемцилиндров V-образен двигател!
— Защо й е на куклата къща? — жално попита Джек. — Нали шибаната кукла вече се намира в къща?
— Трябва да е много трудно да си такъв шопар. Вие, тъпите мъже, просто не разбирате нищо — съчувствено поклати глава Кати. — Предполагам, че мъжете никога не успяват да надживеят бейзболните палки — те поне са елементарни играчки само от една част.
Джек бавно обърна глава.
— Е, най-малкото можеш да пийнеш още шампанско.
— Една чаша ми е седмичната дажба. Вече изпих една голяма чаша — напомни му тя.
— И ме накара да гаврътна останалото.
— Ти купи бутилката, Джек. — Тя я вдигна. — При това е доста голяма.
Райън се обърна към къщата на куклата Барби. Помнеше времето, когато я бяха измислили. Представляваше обикновена, доста добре оформена кукла, но все пак играчка, нещо, с което се забавляваха момичетата. Тогава не му беше минало през ума, че някой ден и той може да си има малко момиченце. „Какво ли не правим за децата си — помисли си той. След това сам се присмя на себе си. — Разбира се, правим го и ни е приятно. Утре това ще бъде просто весел спомен, както през миналата година на Коледа, когато за малко не пробих дланта си точно с тази отвертка.“ Ако жена му не му помогне да свърши по-скоро, Дядо Мраз щеше да започне да стяга шейната си за следващата Нова година. Пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.
— Помощ!
Кати погледна часовника си.
— Този път минаха четиридесет минути повече, отколкото очаквах.
— Ставам по-бавен.
— Бедничкият, да му се наложи да изпие цялото шампанско сам. — Целуна го по челото. — Отвертка.
Той й я подаде. Кати набързо прегледа скиците.
— Нищо чудно, глупчо. Използваш къс винт, а трябва да сложиш дълъг.
— Забравям, че съм женен за високоплатен монтьор.
— Това е истинското коледно настроение, Джек. — Тя се усмихна и зави винтчето на мястото му.
— Много красив, умен и изключително привлекателен високоплатен монтьор. — Той прокара пръст по врата
— Сега е малко по-добре.
— Няма по-добър от мен при работа с инструментите с една ръка.
Тя завъртя глава и се усмихна така, както жената се усмихва само на обичания мъж.
— Подай ми винта си, Джек, и аз ще ти простя.
— Не мислиш ли, че трябва най-напред да сглобиш къщата?
— Винта, по дяволите! — Той й подаде един. — Само това ти се върти из мръсната глава, но въпреки всичко ти прощавам.
— Благодаря. В противен случай ти бях приготвил още нещо.
— О, и за мен ли Дядо Коледа е донесъл подарък?
— Не съм сигурен. Ще проверя.
— Ти се справи добре, като се има предвид състоянието ти — каза жена му, докато довършваше оранжевия пластмасов покрив. — Готово е, нали?
— Благодаря ти за помощта, мила.
— Аз казвала ли съм ти за… не, не съм. За една от важните придворни дами. Не зная какво толкова им е важното. Но както и да е. Онази графиня… тя сякаш беше извадена от „Отнесени от вихъра“ — каза през смях Кати. Така определяше онези жени, от които не става нищо. — Попита ме дали шия.
„Това не бива да я питат.“ Джек обърна поглед към прозорците и се усмихна.
— И ти каза…
— Само очни ябълки. — На лицето й се появи сладка и победоносна усмивка.
— Ооох. Надявам се, че не е било по време на обяда.
— Джек! Познаваш ме добре. Тя беше много приятна и свиреше чудесно на пиано.
— Колкото теб?
— Не. — Жена му се усмихна. Джек протегна ръка, за да я стисне за носа.
— Каролайн Райън, магистър, еманципирана жена, инструктор по очна хирургия, световноизвестна пианистка, съпруга и майка, не цепи басма на никого.
— Освен на съпруга си.
— Кога за последен път излязох наглава с теб? — попита Джек.
— Джек, ние не се съревноваваме. Ние се обичаме. — Тя се наведе към него.
— Няма да споря за това — тихо каза той и целуна жена си по устните. — Според теб колко хора са все още влюбени след толкова години семеен живот?
— Само щастливите, пръдльо. След толкова време семеен живот за нас.
Джек отново я целуна и стана. Отиде внимателно до морето от играчки около елхата и се върна с малка кутия, опакована в зелена хартия. Седна до жена си и опря рамо в нейното. Пусна кутийката в скута й.
— Честита Коледа, Кати.
Тя сграбчи кутията с детска алчност, но внимателно и разкъса с нокти хартията. Показа се бяла картонена кутия, а в нея — друга, покрита с кадифе. Отвори я бавно.
Вътре имаше огърлица от фино злато, направена да пасва плътно около врата. Можеше да се предполага за цената й по изработката и теглото. Кати Райън пое дълбоко дъх. Съпругът й задържа своя. Не беше наясно с модните увлечения на жените. Изборът му се дължеше на съвета на една много търпелива продавачка в бижутерийния магазин. „Харесва ли ти?“