Патриотични игри
Шрифт:
— По-добре е да не плувам с това на врата си.
— Но няма да се налага да го сваляш, когато миеш съдовете — каза Джек. — Ето. — Извади я от кутията и я сложи около врата й. Успя да я закопчае с едната си ръка от първия път.
— Ти си тренирал. — С ръка опипваше огърлицата, докато го гледаше изпитателно. — Нали си тренирал, за да можеш да ми я закопчееш?
— Цяла седмица в службата — кимна Джек. — Опаковането също беше отвратително.
— Чудесно е. О, Джек! — Тя го обви с ръце, а той целуна нежно шията й.
— Благодаря, мила. Благодаря, че си ми съпруга. Благодаря, че роди децата ми. Благодаря, че ми позволяваш да те обичам.
Кати примигна, за да задържи напиращите сълзи. От тях сините й очи добиха блясък, който го накара да се почувства най-щастливият мъж на света.
— Това беше първото нещо, което видях —
— Джек, аз не съм ти купила нищо подобно…
— Млък. Всяка сутрин, когато се събудя и те видя до себе си, получавам най-хубавия подарък.
— Ти си сантиментален идиот като от някой роман, но нямам нищо против.
— Харесва ли ти? — предпазливо попита той.
— Глупчо, обожавам го! — Целунаха се отново. Джек беше загубил родителите си преди няколко години. Сестра му живееше в Сиатъл, а повечето от роднините му — в Чикаго. Всичко, което обичаше, се намираше в тази къща: жена му, детето…и една трета от бъдещото им дете. Беше накарал жена си да се усмихне на Коледа и сега можеше да се надява на успешна година.
По времето, когато Райън започна да сглобява къщата за куклата, четири напълно еднакви сини затворнически коли през петминутни интервали напуснаха затвора „Брикстън“. За всяка от тях първият половин час включваше каране из страничните улички на Лондон. Вътре седяха по двама полицаи и гледаха през малките прозорчета на задните врати, за да видят дали не ги следи някоя кола, докато се движат по произволно избрания път из града.
Денят беше подходящ за изпълнението на този план. Типично английско зимно утро — колите минаваха през участъци с мъгла и студен дъжд. Откъм Ламанша духаше средно силен буреносен вятър, а най-благоприятното нещо беше тъмнината. Северното разположение на острова гарантираше, че слънцето няма да се покаже поне още няколко часа и тъмносините затворнически коли щяха да са невидими в ранното утро.
Секретността беше така пълна, че сержант Боб Хайланд от отдел Ц-13 дори не подозираше, че се намира в третата кола, напускаща затвора. Знаеше само, че седи на няколко сантиметра от Шон Милър и че отиват към малкото пристанище Лимингтън. Можеха да избират измежду три пристанища и три различни вида транспорт, за да стигнат до остров Уайт: обикновен ферибот, кораб на въздушна възглавница или кораб с подводни криле. Можеха да поискат и хеликоптер от Кралските военновъздушни сили от Госпорт, но само един поглед към беззвездното небе накара Хайланд да отхвърли тази възможност. „Идеята не е добра“ — помисли си той. Освен това охраната е непробиваема. Не повече от тридесет души знаеха, че Милър ще бъде преместен тази сутрин. Самият Милър го научи преди три часа и все още не знаеше към кой затвор го карат. Щеше да разбере едва когато стигнат на острова.
Британската затворническа система беше причина за някои конфузни положения през годините. Бягствата от старите, мрачни сгради, намиращи се в отдалечени места, като Дартмур в графство Корнуол, се оказваха изключително лесни, затова на остров Уайт бяха построени два нови затвора с максимална сигурност — „Олбъни“ и „Пакхърст“. Предимствата бяха много. По принцип един остров може да бъде охраняван по-лесно, а на този имаше само четири редовни входни пристана. По-важното беше, че островът е населяван предимно от големи фамилии, което беше странно дори и за Англия, и всеки непознат щеше най-малкото да бъде забелязан, но можеше и да бъде съобщено за него. Новите затвори бяха някак си по-удобни от строените през миналия век. Това беше случайност, но Хайланд нямаше нищо против нея. По-добрите условия за живот на затворниците се придружаваха от средства, предназначени да затрудняват много бягството — нищо не можеше да го направи напълно невъзможно, но в тези затвори имаше телевизионни камери, които покриваха всеки сантиметър стена, електронни алармени инсталации на най-неочаквани места и охрана, въоръжена с автомати.
Хайланд се протегна с прозявка. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома рано следобед и да прекара известна част от коледния ден със семейството си.
— Не виждам нищо тревожно — каза другият полицай, опрял нос в малкия стъклен правоъгълник на вратата. — Само шепа коли на улицата и никоя от тях не ни следва.
— Аз не мога да се оплача — отбеляза Хайланд. Обърна
Затворникът седеше най-отпред на лявата пейка. Ръцете му бяха хванати в белезници. Същите имаше и на глезените си и те бяха свързани с верига. С малко късмет и помощ така ограничен човек може да се движи със скоростта на лазещо бебе, но нямаше шансове да надбяга двегодишно дете. Милър просто си седеше с глава, облегната на стената и със затворени очи, докато колата се друсаше и подскачаше по пътя. Изглеждаше като заспал, но Хайланд не можеше да бъде заблуден. Милър отново се беше затворил в себе си, потънал в размисъл за нещо.
„За какво мислите, мистър Милър?“ — искаше да го попита полицаят. Не че не беше задавал въпроси. Почти всеки ден след нападението на пътя към двореца Хайланд и няколко други полицаи бяха седели на грубата дървена маса срещу този младеж и се опитваха да завържат някакъв разговор. Хайланд признаваше пред себе си, че е костелив орех. Милър беше изтървал само една дума и това се случи преди девет дни. Един надзирател временно беше преместил Милър в друга килия уж заради повредената канализация, като действията му издаваха повече възмущение, отколкото професионализъм. В другата килия имаше двама обикновени криминални престъпници — наричаха ги ОКП, за да ги различават от политическите, с които работеше отдел Ц-13. Единият от тях очакваше присъда за поредица жестоки улични обири, а другият — за убийство с пистолет на собственика на магазин в Кенсингтън. И двамата знаеха кой е Милър и го мразеха достатъчно, за да гледат на него като на изкупителна жертва за престъпление, за което иначе не съжаляваха много. Когато Хайланд се появи за поредния безрезултатен разпит, завари Милър проснат по лице на пода на килията и без панталон, а обирджията го изнасилваше така брутално, че на Хайланд му дожаля.
Обикновените криминални престъпници се дръпнаха по заповед на Хайланд и когато вратата на килията се отвори, самият той изправи Милър и му помогна да отиде до диспансера. И тогава Милър му беше проговорил като на друго човешко същество. От подутите, напукани устни се отрони едно „Благодаря“.
„Полицай спасява терорист — помисли си Хайланд. — Голямо заглавие може да стане.“ Разбира се, надзирателят твърдеше, че е невинен. Наистина имаше проблеми с канализацията в килията на Милър — нещо се объркало по някакъв начин, а и междувременно бил повикан да успокоява размирици в друга част на затвора. Не чул никакъв звук от килията в този край на коридора. Нито звук. Лицето на Милър беше направено на кървава каша и беше сигурно, че няма да има проблеми с тоалетната в продължение на няколко дни. Съчувствието му към Шон Милър не трая дълго време. Хайланд все още беше ядосан на надзирателя. Осквернено беше чувството му на професионалист. Не приемаше постъпката на надзирателя и смяташе, че това е връщане назад към изтезанията с разпъване и с нагорещени клещи. Законът опазваше обществото не толкова от престъпниците, колкото от самото общество. Истина, която дори не всички полицаи разбираха напълно, но беше и единственото нещо, което Хайланд научи през петте години в отдела за борба с тероризма. Видът на стореното от терористите беше повече от неприятен урок.
По лицето на Милър все още личаха някои белези, по той беше млад и заздравяваше бързо. Само за няколко кратки минути той го възприе като човек. Сега отново беше животно. Хайланд изпитваше затруднение да мисли за него като за човешко същество — но професионализмът го задължаваше. „Дори и за такива като теб.“ Полицаят отново погледна през задния прозорец.
Пътуването беше скучно, както трябваше да се очаква, без радио и разговори и непрекъснато дебнене за нещо, което не беше там отвън. Хайланд съжаляваше, че не сложи кафе вместо чай в термоса си. Гледаха как камионетката им преминава през Уоркинг, след това през Алдершот и Фарнам. Вече се намираха в районите с големи недвижими имоти на Южна Англия. Навсякъде около тях се виждаха представителните къщи на аристократите, занимаващи се с конен спорт, и по-малко представителните домове на онези, които работеха за тях. Хайланд си мислеше, че ако не беше толкова тъмно, това пътуване можеше да бъде доста приятно. Мъглата беше надвиснала над многобройните долини, дъждът чукаше по металния покрив на колата, а шофьорът трябваше да внимава как кара по тесните, осеяни със завои пътища, така характерни за английската провинция. Единственото хубаво нещо беше почти пълната липса на движение. Хайланд виждаше светлинки над далечни врати, но това беше всичко.