Преди да се родя и след смъртта ми

Петров Ивайло

Вечерта майка ми се замята от болки, баба Трена сложи мандалото на вратата и клекна до нея. Другите спяха оттатък, само баба се пробуждаше от време на време, готова да дотърчи в собата, щом чуе моя вик, а баща ми стоеше през една стена до кравата, която също пъшкаше от родилни болки. Знаменателно бе за мен, както се видя отпосле, че вместо да се състезавам в раждането си с някоя знаменита личност или поне някой началник на отдел, аз спринтирах към белия свят с едно теле. В училище, в казармата, пък и навсякъде всички като че си бяха плюли в устата да ми викат при най-малката грешка: „Не така бе, теле с теле!“ Но и телето ме изпревари. Трябва да е било десет или единадесет часът, когато баща ми събуди всички и им съобщи, че кравата се отелила мъжко, с бяло петно на челото. Отидоха в обора, показаха на теленцето как се бозае, вързаха му на шията червена панделка и го отнесоха вкъщи да му се радват.

Телето ме изпревари, защото си има добър телешки характер, но аз си бях малко опак още оттогава и не пожелах да вляза в живота като хората с главата напред, а с краката. Баба Трена се изплаши от моето упорство, което според нея бе твърде символично.

— С краката иде, с краката ще си изкарва хляба!

И тя, вещицата, излезе права. И досега краката са ми най-здравата опора, разхождат ме по света и ми осигуряват ако не друго, то поне основната заплата.

Краката ми не правят неприятни грешки като главата, освен когато са пийнали и стъпят в някоя локва. Честно казано, всичко, що съм извършил с крака, все ми е донесло полза, спокойствие и дори похвали. Краката са ми и най-сигурното защитно средство. Едно е да се отбраняваш с празни думи срещу някого, съвсем друго си е да му дадеш един ритник. Това дори магаретата го знаят…

Разбира се, моето упорство да дойда на бял свят не бе само от инат или мания за оригиналничене, каквито не ми липсват и досега. Бог знае по какви тайнствени пътища аз се досещах, че преди и по време на раждането ми из нашата мила Добруджа стават много неприятни събития, които ме плашеха и разколебаваха. Хората крадяха насилствено моми, убиваха се с пушки и пищови, капитан Арабов налагаше с бич невинните цигани, същата нощ чичо Мартин се промъкваше в един далечен чифлик, за да го запали. Сарайдаров спеше в леглото на своята малка царица, а момъкът, когото тя обичаше и който я обичаше, вече обрастваше с дълга козина като горила и се топеше от мъка и безсилие… Тези хора, пък и всички други носеха в себе си някаква огромна вина, чакаха да се родя, за да ми прехвърлят част от нея. И така направиха, хитреците му недни! И досега мъкна тяхната вина, мъкна и своята. Навярно всички човеци се смятат за невинни, та вместо да живеят, непрекъснато се опитват да стоварват вината си върху другите и успяват да превърнат себеподобните си в истински мулета… Наскоро гледах филм, в който се осмиваха хора, напълнели от прекомерна лакомия. За да се види нагледно какви излишни тлъстини носят, режисьорът остроумно бе поставил на гърбовете им по една кофа, пълна с въглища или камъни. Един мъкнеше седемдесет, друг — петдесет, трети — четиридесеткилограмова кофа… Понякога ми се струва, че влача цяло ремарке, натоварено с вина, тежка и неясна вина към себе си и към света… Най-после аз недоумявах как така някой създава някого, без да иска съгласието му, за да го набута в кипящия казан, за собствено удоволствие, а понякога дори и без удоволствие, какъвто бе случаят с баща ми. Ако майка ми и баща ми бяха, да речем, коне или таралежи и аз щях да се родя кон или таралеж, а това вече на нищо нямаше да прилича. Щях да паса по ливадите и да тегля някоя каруца със зарзават или пък да си остря бодлите и да ям жаби и змии. Не, природата не само че не е демократична, ами си е изпечен диктатор. На нейно място, преди да създам човек, аз бих направил така, че той да наблюдава живота известно време и ако се наеме да стане човек, да си вдигне ръката в знак на съгласие, ако не — да си остане в Нищото…

Впечатленията ми от живота, както и предполагах, не бяха твърде приятни, да не кажа отчайващи. Първото нещо, което видях, бе беззъбата уста на баба Трена и увисналия й нос на вещица. Изтръпнах от ужас, надух гърди и изпищях. Тя се ухили, взе една ръждясала ножица и ми клъцна пъпа. Врекнах още веднъж, тя не ми обърна внимание, взе ме в костеливите си ръце и ме показа на майка ми. Тя ме погледна, усмихна се с голямо усилие, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Не бе трудно да се досетя, че тя се засрами, а може би се и уплаши от рожбата си. Аз приличах на одран заек с изпъкнали ребра и синьо месо, очите ми бяха жълти, а главата ми гола, каквато си е сега, и дълга като краставица. Шевовете на черепа ми липсваха и онова сиво вещество, с което по-късно трябваше да си печеля парите, бълникаше като рядка боза под темето ми, напираше да се излее и не е чудно да се е изляло наполовина. Баба Трена ме положи върху куп парцали и почна да ме повива от шията до петите, нахлузи на главата ми някакво шалче и го пристегна под брадичката. Понеже се опитвах да протестирам срещу това насилие, тя ме уви с една дебела вълнена връв тъй, че не можех да мръдна нито ръцете, нито краката си. Постави ме на пода и се залови да помага нещо на майка ми, а аз лежах като усмирен разбойник и ща не ща, гледах към тавана. Гредите бяха изкорубени и ниски, боядисани със синка и отрупани с едри черни мухи. Те бръмчаха разсънени и недоволни, прелитаха от греда на греда, някои слизаха и кацаха на менчето с вода. Една ме забеляза, спусна се от тавана и кацна на бузата ми. В същия миг нещо ме боцна като игла, аз изпищях, мухата трепна, но като разбра, че не мога да се отбранявам, кацна на другата ми буза. Колкото повече пищях, толкова повече се радваше баба Трена и казваше, че съм юнак и че е полезно да плача. На нея изобщо й правеше удоволствие да ме мъчи, увиваше ме всеки ден все по-здраво с вълнената връв и твърдеше, че така ще се изправят краката и ръцете ми. По неин съвет ме повиваха цели три години и тези години бяха едни от най-тежките в моя живот. Мухите, колкото и кръвожадни да бяха, през зимата изчезваха някъде, но другите гадини нямаха сезон.

Най-мъчителна бе първата ми нощ, нощ на истинско отчаяние. Ако можех да говоря, нямаше да си късам дробовете от плач, а щях да извикам: „О, върнете ми блаженото време преди моето раждане!“ И колко странно е, че сега много често ми се иска да извикам: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!“ Така е, когато човек дойде на белия свят с краката напред…

На сутринта поискаха да ме утешат, дадоха ми да суча и чудно нещо, щом се заситих, затворих уста и млъкнах. Изпитах непознато удоволствие и разбрах, че животът си има и добри страни и че човек вика и рита, докато му запълниш устата. Запълниш ли я, той се умълчава и става послушен. Тъй че първопричината на всички революции и народни движения ми стана ясна още при първото засукване. Майка ми ме сложи на скута си и аз, вече сит и доволен, можех спокойно и безпристрастно да разглеждам околния свят. В собата дойдоха баба, дядо, сополанковците, дойде да ме види най-после и баща ми. Първата ни среща не бе особено сърдечна, каквато трябва да бъде една среща между баща и син. Баща ми не се докосна до мен, погледна ме от прага някак виновно и излезе на двора. Баба бе най-любезна, погали ме по брадичката, взе ме на ръце и почна да ми прави комплименти, а когато дойдоха баби от махалата, и да ме хвали пред тях. И те ме гъделичкаха и ме боцкаха по нослето, и те ме хвалеха, че съм бил едър и че съм можел вече да се усмихвам. Тези баби, помислих си, може и да си имат разни гадини в елеците, може и да не са си мили ръцете, но, общо взето, са приятни баби. Ето, казах си, още една хубава страна на живота — да ти правят комплименти, задето си нацапал пеленките или пък затова, че през нощта не оставяш другите да спят. Хареса ми

и това, че всички ме гледаха с възхищение и одобряваха всеки мой звук или писък и според тях гадаеха какъв ще стана — овчар, чифчия или конекрадец. Изобщо животът още от първия ден започна много умело да ме съблазнява с приятни усещания и да задоволява суетата ми.

През деня дойдоха още много жени и деца да ме видят, разглеждаха ме, разглеждах ги и аз. И те единодушно твърдяха, че съм най-красивото и умно дете, което се е раждало в село досега, и ме признаха за звезда от всеселска величина. Моят триумф трая всичко един ден, но и това не е малко… Около мен имаше още много любопитни неща — котката, която си виреше опашката и се триеше в краката на баба, двете кучета, които лежаха насред двора и лаеха съседките, кравите, конете и враните по голите клони на дърветата. Грееше слънце, но по едно време се скри някъде и от небето заваля сняг на едри снежинки. Дечурлигата изтичаха на двора и започнаха да ги ловят с ръце. За един час всичко побеля и тази работа ми се видя много интересна. Следобед поспах малко и се събудих с още едно ново и непреодолимо чувство — любопитство, което щеше да ме води за носа цял живот и никога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, ограничения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувства и да ме води напред. То още от първия ден ме овладя напълно, тласна въображението ми по всички посоки на Добруджа и аз вече исках да зная какво става днес и какво ще стане в бъдеще с тази земя и с нейните хора. Дали чичо Мартин запали снощи чифлика и успя да се скрие, или са го заловили и откарали в града, окован във вериги? Ще си отмъщава ли на света за нещо си, както бе наумил, или ще стане разбойник? А Емилия, дъщерята на околийския началник, която падна в краката му и целуна прашните му обувки? Това целуване на прашните обувки не бе прищявка на една дяволски горда жена, то бе нещо, пред което чичо Мартин ненапразно се уплаши, и нещо, което ужасно ме заинтригува. Ами Аница, тази не по-малко горда и хубава жена, какво ще прави, като намери и тя чичо Мартин вдън горите и срещне при него амазонката Емилия? Две жени, две съпернички ще се дуелират, но не с оръжие, а с нещо по-страшно, което притежават само жените. Господи, колко много събития има да се развиват занапред! Интересно е да се знае например как ще завърши историята на Сарайдаров с Даринка, нож ли ще играе тук и ако играе, кой на кого ще го забие? Или Даринка ще зареже и него, и любимия си и ще стане любовница на началника на жандармерията, който ще преследва с хиляди души чичо Мартин. А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя циганското лице, или ще подвия опашка и ще стоя мирно пред него?

Едва когато успея да разкажа всички тези истории, ще мога, струва ми се, да заявя съвсем определено, че животът, това е едно безкрайно човешко любопитство. Но не, не бива да избързвам с предварителни заключения. Кой знае, може би ще се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи роботи или Бог знае още какво. Всеки случай човек на еднодневна възраст не може да не си зададе такива проклети въпроси.

След това

1.

Всичко, което е било преди нас, е смърт.

Сенека

И така, ето ме и мен. Както казва Остап Бендер, този факт не може да се пренебрегне, но и с нищо не може да се оправдае освен с каприза на природата. Иначе светът щеше да възкликне поне като някой шоп: те го и тоа! А той не възкликна и накърни честолюбието ми завинаги, тъй като отпосле узнах, че след раждането на други личности е ликувал до безумие. Наистина селото единодушно ме приветства с добре дошъл и дори ме обяви за най-хубавото дете, но за едно село ли се родих аз, или за света? Бях достатъчно горд, за да махна с ръка и да се върна в небитието, но може ли човек на еднодневна възраст да си послужи с пистолет или отрова? Ето как светът още от първия ден ме принуди да го приема, без да ме пита дали го харесвам, или не, и това е първата ми отстъпка пред него. Но има време, ще видим, че аз няма да го оправя, но и той мене няма да оправи, така че поне ще бъдем квит.

Някой от класиците уверява, че се помни на осеммесечна възраст. Уверен съм, че тази необикновена памет няма нищо общо с гениалността, и затова никак не се смущавам от обстоятелството, че аз пък се помня отпреди моето раждане. И никак не вярвам на Сенека, който твърди, че всичко, което е било преди нас, е смърт. За съжаление мнозина от читателите ми се уловиха за този брадат афоризъм и проявиха недоверие към историята отпреди моето раждане. Нарекоха я небивалица и — което е най-лошото — кощунство с житейска истина. Един съчинител в наше време може да понесе недоверието на читателя и дори да го приеме като благосклонен съвет, но да понесе последното обвинение, едва ли е по силите му. За мен поне няма по-тежко обвинение. Ето защо отсега нататък моят разказ ще се придържа о неоспоримите факти или по-точно фактите ще го хванат за носа и ще го водят по пътищата на светата житейска истина. И за да не остане ни най-малко съмнение в достоверността на разказа, аз зачерквам осемте дни от моята оскъдна биография, защото през тези дни ме хвана жълтеница. На очите ми паднаха жълти пердета, отначало виждах само жълто, а после — нищо. Тази жълта слепота, чиито последствия не мога да преодолея и досега, ми причини ужасна мъка, а като се прибави към нея и неспособността ми да се движа и говоря, страданието на Прометей в сравнение с моето може да се нарече едно леко премеждие. Можех само да плача и плачът ми бе единственото средство, за да напомням за себе си. Плачех по най-различни поводи, но най-вече, когато ме нападаха бълхите. Възползвани от превързаните ми крайници, тези слаби твари проявяваха безнаказана жестокост. По-късно, в казармата и на война, когато можех да се отбранявам от тяхното кръвопролитие, аз бях придобил навика да ги понасям спокойно и с това благородно равнодушие успях да им отмъстя за цели двадесет години. Така излязох по-силен от могъщия диктатор Сула, който се остави да го изядат едни нищо и никакви въшки.

Плачех, разбира се, и когато бивах гладен, и този навик ми остана и до днес. На деветдневна възраст знаех, че за да утоли глада си, човек трябва да приплаче дори на собствената си майка и може би аз станах причина да се сътвори народната поговорка, че ако детето не заплаче, майка му не му дава да суче. Иначе майка ми беше щедра и щом кръкнех, тичаше да ме накърми, без да ме пита дали съм заслужил млякото, което ми дава от гръдта си. Изглежда, че само майките и бащите дават храна безплатно или на безсрочен заем. На другите трябва да им работиш, ако не им работиш, да ги наричаш „майчице“ и „бащице“. Щом ги удостоиш с това родителско звание, те се смиляват без оглед на твоите лични способности. Ако пък назовеш някого така, че да се почувства твой благодетел, можеш да се ползваш от благоволението му за цял живот.