Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Баба поклати глава в знак на съгласие.
В това време карабеловецът здравата атакуваше майка ми. Още щом му замириса на жена, там, на улицата, той я награби без ничия помощ и я тръшна в шейната. Силните коне грабнаха шейната като в детска приказка, плазовете не се докосваха до снега, а летяха в снежните облаци, майка ми лежеше под топлата шуба, усещаше коравите и хладни пръсти на баща ми и с радостно изумление се питаше как така бързо се е променил и от хлапак е станал истински мъж. Братът на карабеловеца седеше отпред и препускаше конете във въздуха, момата, която бяха откраднали, бе богата като тях и той усмихнат си мислеше, че имотът при имот отива.
Колкото и да беше щастлива майка ми, все пак отвори очи и видя, че до нея седи друг мъж, видя, че я водят в една голяма двукатна къща с широк и равен двор, видя и самия мъж, облечен в овча шуба с астраганен калпак и с черни мустачки, ала
Въведоха майка ми в голямата къща много тържествено, на балкона я очакваше цялото семейство, липсваха само цветя и музика. Майка ми, без да й мигне окото, нацелува ръцете на всички и когато се наведе към брата, той я прониза с острите си очи и повика жениха в другата стая. След малко двамата се върнаха със сърдити лица. Братът повика бащата, но и бащата се върна сърдит. Така един по един всички от семейството станаха сърдити, гледаха майка ми като сврака, уловила се в капана вместо яребица, и се чудеха какво да я правят — да я убият или да я пуснат на свобода, — после я оставиха и се оттеглиха на съвещание.
Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. Поплака си и за момъка с астраганения калпак и колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, съвсем не си спомняше за баща ми. Ала на мен, както вече казах, не ми провървя още оттогава. В стаята влезе бащата на момъка, пъргав човек с тесни живи очи, който би могъл спокойно да ми стане дядо и да ме люлее на коленете си, поиска от майка ми да се легитимира и равнодушно й каза, че е станала грешка и че тази грешка ще се оправи още днес или утре.
На разсъмване Патладжана натовари другата Бера в каруцата и я пренесе контрабанда в Карабелово. Карабеловци попитаха дали си е цяла-целеничка и си я грабнаха с разтреперани ръце, както се граби чужд имот, сложиха майка ми в каруцата и Патладжана я откара в село. Дядо възтържествува все пак, но се и побоя, че ония от Могиларово ще дойдат да я отнемат с бой, скриха майка ми у роднини и решиха още първата неделя да претупат сватбата.
8.
Два дни преди уречената сватба у един от братята на дядо (не у Мартинови) избухна пожар и къщата му изгоря. Дядовият брат бе голям мечтател, често говореше неразбрани работи и бе толкова занесен, че понякога забравяше да отиде на нивата. Понякога пък отиваше на жътва с мотика, друг път — със сърп на бостана. Най-обичаше да работи в неделя и дядо казваше, че калпавите работят в неделя, за да ги видят другите и да ги похвалят. Този дядов брат си измисляше всеки сезон по една тема и я развиваше пред селяните. Често уверяваше селяните например, че бил добър приятел с Христо Ботев и че воювали заедно с него на фронта в Македония. Друг път обясняваше, че гъските плуват във водата, защото имат ципа на краката, а кокошките не могат да плуват, защото нямат ципи. През оная вечер, когато запали къщата си, той лежеше на пода, гледаше вторачен тавана и се мъчеше да си обясни как така мухите пълзят по тавана и не падат на пода. След като мисли дълго време, той се досети, че мухите си намазват краката с лепило и затова не падат. Представи си, че сам той е муха, върви по тавана с краката нагоре, без да пада, после заспа, а в това време газената лампа, която бе поставил не където трябва, под конопените къдели, лизна къделите и ги запали, а те запалиха тавана. Една горяща греда падна и го хлопна по главата. Когато го полагаха на снега, за да го угасят, той обясняваше на селяните, че гредата паднала от тавана, защото се превърнала на огън и не можела да се крепи на мястото си… След време установих, че съм наследил много от този роднина, и аз като него обичам да философствам за празни неща и да досаждам на другите, бях занесен като него, често правех пожари или забравях да наглеждам добитъка, та пъдарите през ден ме налагаха с пръчки. Но не само от този роднина, а от всички роднини съм наследил, изглежда, по нещо, тъй че понякога се чувствам като циганска торба, натъпкана с отпадъци от чужди навици и страсти. Какво ли наистина няма у мене?
След пожара настаниха пострадалото семейство у роднини, а сутринта дядо поведе братовото си момче към чифлика да му търси работа. Момчето бе шестнадесетгодишно, казваше се Ричко и от тоя ден трябваше да поеме семейството в свои ръце. Чифликът бе на три километра от селото и двамата пристигнаха там рано-рано, когато кучетата се прозяваха към небето, а овчите стада и добитъкът рисуваха с жълто и кафяво по бялото платно на снега. Чифликът се събуждаше и със събуждането си звънеше с хлопатари, кукуригаше, лаеше, цвилеше и подвикваше, за да прогони утринната дрямка, и цялата плетеница от шумове се разсейваше в бялото спокойствие на полето и то поемаше тази симфония на събуждането и я изпълняваше като симфоничен оркестър. Зиме в равнината няма ехо, защото звукът няма преграда, той се носи като птица над снежната степ, докато му отмалеят крилете, и степта не го повтаря, а го изпява.
Михаил Сарайдаров се миеше пред къщата със сняг. Запретнал ръкавите на бялата си риза, разгърден до пояс, той загребваше с шепи сняг, търкаше шията и гърдите си и пухтеше. Дядо се поокашля и поздрави.
— Какво те носи насам сабахлем? — каза Сарайдаров, взе кърпата, която висеше на едно дръвче, и почна да се бърше. Всичко у него бе мъжествено и благородно и в същото време хищно и жестоко. По-късно, когато го виждах, все ми се искаше да го сравня с Хари Бор. Хари Бор съм виждал само по филмите, не знам колко е висок, а Сарайдаров бе по-висок от среден, имаше тънки мустачки, лицето му бе нарязано от дълбоки бръчки, но мъжествеността му го правеше да изглежда не на петдесет и няколко, а по-млад от четиридесет.
Сарайдаров изслуша молбата им и все още с кърпа на шията ги поведе към оборите. Отвори вратата и отвътре лъснаха задниците на черните коне. Той имаше два чифта впрегатни коне, единият чифт — чисто бели като лебеди, другите — чисто черни като дяволи. По това, с кои коне пътува, селяните отгатваха къде отива и какво му е настроението. Видиш ли черните коне във файтона, по-добре е да се поотбиеш от пътя и да не го срещаш. Той отива да свърши някоя делова или неприятна работа. Видиш ли белите коне да летят като конете на свети Илия (на всички им се струваше, че белите коне летят във въздуха и правят гръмотевици), можеш да го срещнеш и да го поздравиш, а той ще вдигне ръка до калпака си или дори ще спре да поприказва с тебе. Ако срещата стане в село, ще се отбие в кръчмата и ще почерпи. Може да се забави час и повече и отде-отде ще се намери Колю гайдарят или Асан циганинът да посвири на кларнет. Сарайдаров стои винаги прав като посаден в големите си ботуши, пие на едри глътки, от време на време оголва вълчите си зъби и непрекъснато поръчва. Да ми се разведри душата, казваше, слагаше парите на тезгяха, пари неброени, лепваше по една банкнота на челото на Асан и излизаше. Отиваше в града да си разведри душата с някоя държанка в градската си къща или ако нямаше държанка, прекарваше цяла нощ в шантана на Цинцара, караше циганките и певачиците да му седят по две на коленете, лепеше банкноти по челата им или ги пъхаше направо в пазвите им, а на сутринта поръчваше три файтона. В единия се качваше той с някоя курва, в другия се возеше калпакът му, в третия — бастунът му. Шествието с трите файтона се движеше бавно и тържествено, избикаляше няколко улици и спираше пред къщата му.
Сарайдаров сложи юздата на единия от черните коне, на Аспарух, и го изведе на двора. (Черните коне се казваха Аспарух и Крум, белите — Симеон и Петър.) На снега Аспарух изглеждаше черен като въглен, а очите му — бели като яйца. Още като пристъпи прага, той вдигна високо царствената си глава, разтвори ноздри, вдъхна пресния въздух и пощуря. В очите му пламна огънят на страшната му прабългарска сила, мускулите му заиграха под кожата като късове черно злато. Красота и бяс, ето какво бе конят, готов да прескочи всякакви огради и да препусне през степта. Но Сарайдаров го държеше здраво, наслаждавайки му се с дива, първична усмивка, и в този миг той и конят поразително си приличаха. Черният звяр вирна глава, изцвили, после се изправи на крака, оголи зъби като господаря си, юздата скърцаше в устата му, от тъмното кадифе на бърните му потече пяна. Сарайдаров го поуспокои, хвана юздата откъсо и застана пред него.
— Момче, ела тук сега и мини под коня! — каза той с вълча усмивка.
Момчето не повярва на ушите си, примигна и погледна към дядо, а дядо се ухили глупаво и нищо не каза. Познаваше чудатостите на чифликчията, ала не предполагаше, че ще прояви такава жестокост към момчето.
— Ако си мъжко момче, ще минеш под коня, ако не, ще гладуваш — каза Сарайдаров. — Але, хооп!
— Стисни зъби и мини! — каза дядо. — Ако те настъпи, майната му, чорбаджията ще те позлати.
Сарайдаров не позлатяваше работниците си, но им плащаше добре, особено ако минат през премеждията, които им измисли. Дядо ръчна момчето и то пристъпи напред. Черният звяр тъпчеше на място и изпускаше огнени искри от ноздрите си. Момчето замижа, падна на четири и мина под корема на чудовището.