Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
Накрая обаче Каракачанката спечели симпатиите на домакините по такъв блестящ начин, че те забравиха и за баницата, и за кокошата яхния, и за виното. Като понаправи главата, тя пренебрегна строгите правила на дипломацията и заяви, че е от Могиларово и че е дошла не да оглежда, а направо да иска съгласието им за годеж. На всичко отгоре баба и дядо имаха възможност да се понадуват и да проявяват известно високомерие. „Не познаваме хората, пък и да ги познаваме, такава работа изведнъж не става!“ (След като утвърдиха по този начин престижа си, на свой ред откриха картите и дадоха съгласието си.)
Привечер Каракачанката си отиде с натежал корем и пълна престилка с армагани, отнасяйки на бъдещите сватове много здраве и най-приятни новини.
3.
След известно време отношенията с Могиларово се развиха така, че една лична среща между баща ми и майка ми бе неизбежна. Според тогавашната
Препоръките, които Гочо Патладжана даде за баща ми, задължаваха целия ни род. Баща ми трябваше да се представи в Могиларово като търговец на добитък. Както казахме вече, хората по онова време бяха прости и неуки, но също като нас смятаха, че битието определя съзнанието, и предпочитаха да се омъжват за търговчета или да се женят за по-богати момичета. Иначе любовта, както и сега, си беше истинска любов.
Както и да е, дядо нае астраганения калпак от бай Мито (този калпак бе оженил много сиромаси от махалата), а от бай Костадин — кожуха. Кожухът бе нов наистина, но и бай Костадин не бе вчерашен. След дълги уговорки даде кожуха „още необличан“, но дядо се задължи да изпрати сина и снахата да му жънат четири дни през лятото.
Баща ми наложи астраганения калпак, облече кожуха и с помощта на дядо яхна кобилката. Той бе разбрал вече, че предстоящата му женитба не е шега, и за да се почувства като истински мъж, през целия път до Могиларово се опитваше да мисли за майка ми. Но колкото и да се мъчеше да си я представи, виждаше само едно бяло седефено копче, което бе видял вместо нея при първото си посещение. От време на време това бяло седефено копче се появяваше на черната грива на кобилата, ставаше голямо като чиния и изчезваше. И тогава баща ми си мислеше, че скоро ще го оженят за едно копче и ще го накарат да живее с него. Обзет изцяло от такива любовни мисли и вълнения, той не забеляза кога пристигна в Могиларово. Намери къщата на Каракачанката и отседна у тях.
Каракачанката бе опекла работата и срещата между баща ми и майка ми трябваше да се състои на една седянка у близките съседи. Тази среща бе устроена с пръст на уста и все пак сред младежкото общество на Могиларово се разнесе мълва, че еди-кой си от еди-къде си тази вечер ще се срещне с Бера Георгиевата.
Могиларовските ергени не проявяваха особен интерес към майка ми, нито към имотното състояние на баща й, но бяха ревниви по природа, не гледаха с добро око на предстоящата й среща с другоселеца и както ще видим, устроиха на баща ми такъв номер, с който показаха нагледно, че не признават принципа за мирното и съвместно съжителство между две села с различни нрави и обичаи. Според нашенци те бяха заслепени дотолкова от своето патриотство, че ако, не дай Боже, притежаваха атомна бомба, нямаше да се поколебаят да натиснат червеното копче и да ни изличат от лицето на Добруджа заедно с кучетата и бълхите.
Синът на Каракачанката, също ерген, трябваше да представи баща ми в обществото на майка ми и двамата тръгнаха за седянката. Стопанката на къщата ги посрещна много любезно, същото направиха и момичетата. Те бяха седем. Някои бяха навирили хурки, други плетяха или бродираха и всички седяха на пода в кръг около една газена тенекия, върху която бе поставена лампата.
— Седни, гостенино! — каза стопанката и се оттегли в своя ъгъл, откъдето ревниво наблюдаваше младите да не би да си позволят някои волности.
Тогавашните майки си въобразяваха, че младите, щом се съберат заедно, непременно ще вършат непозволени неща, и проявяваха удивително недоверие към идеалната любов, като че бяха изгълтали с кориците разните фройдистки теории. Слава Богу, нашето време отрече напълно тези назадничави схващания за отношенията на младите от двата пола.
Разбира се, баща ми трябваше да седне при майка ми. Очаквайки го, тя предвидливо си бе избрала място откъм вътрешната страна на кръга, между стената и дървения пат. Само че баща ми никак не можеше да я разпознае между седемте момичета. По едно време погледът му случайно попадна на една зелена роба с бели седефени копчета и той, замижавайки, да събере кураж, току се свлече на голата рогозка до нея. Макар че седеше почти гърбом към момичето със зелената роба, без да отваря
— Петре, ела тука да ти кажа нещо!
Баща ми с облекчение се надигна от рогозката и седна между него и майка ми. Той си бе помислил, че любовното обяснение и този път му се размина, и много се учуди, когато синът на Каракачанката каза:
— Беро, поприказвайте си с гостенина, а аз ще пообиколя другите седенки!
Така баща ми най-после се озова при майка ми. Този момент може да се смята за съдбоносен не толкова за него, колкото за мен. Отсега нататък събитията щяха да се развият така, че в края на краищата да се стигне до моята поява на бял свят. И аз за съжаление не можех да го предотвратя, тъй като представлявах все още зародиш на една неосъществима идея. След години с основание щях да се запитам защо трябваше да се осъществи тази идея, но тогава щеше да бъде твърде късно.
Още като седна при майка ми, моят бъдещ родител започна да се поти, да подсмърча и да си бърше носа с ръкав. Това приятно за неговата възраст занимание му отне половин час и не му позволи да обели зъб на майка ми. В нейните очи той изглеждаше истински сополанко с астраганен калпак, защото бе по-възрастна от него с две години, но и през ум не й мина да му „даде пътя“. Тя бе деликатна в отношенията си с мъжете, особено с по-младите от нея, освен това не бе от ония момичета, които се хранят с празни илюзии. (Майка ми не само не вярваше, ами и не допускаше, че баща ми е някакъв си търговец на добитък.) Така че въпреки вродената си гордост тя трябваше да поведе разговор с бъдещия си съпруг.
— Какво има по вашето село? — попита го тя.
— А, нищо! — каза баща ми. — Какво ще има. Сняг.
— Че то и тука наваля много — продължи майка ми. — Как прегази дотук?
— Ами с кобилата! — каза баща ми и млъкна.
Темата за снега се оказа твърде кратка. Ако баща ми имаше по-развито въображение, можеше да използва случая да й докаже, че снегът в тяхното село е по-хубав от тоя в Могиларово благодарение на особените грижи, които полагат за него, можеше да й даде съвет как се произвежда по-добър сняг или поне да й предложи обмяна на опит между двете села, защото снегът, погледнато сериозно, играе решаваща роля в селското стопанство — през зимата топли посевите като дебел юрган, а през пролетта осигурява влага, — само че за неговото получаване и стопанисване е нужен научен подход, трябва да се работи по метода на еди-кого си, да се завърши шестмесечен курс в окръжния град, да се прочетат разни брошури и т.н. Но баща ми не знаеше тези работи, защото Девети септември не бе дошъл още и на хората им липсваше една историческа дата, която да им служи за сигурна мярка във всички области на живота. Освен това той мълчеше и от скромност, боеше се да направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я оскърби и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги, качества, които аз, за зло или добро, не можах да наследя от него. На неговите години вече здравата ухажвах една своя съученичка с хубаво телосложение и невероятно грозен нос. Другите момчета се надпреварваха да я уверяват, че е най-способната и умната от девическата гимназия, а аз се хванах само за носа й, като котарак за парче сланина, непрекъснато се възхищавах от тази смесица между морков и лодка, посветих му шест писма-оди и в края на краищата тя ме предпочете пред другите си ухажори. Понякога, ако нямаше от какво да се възхищавам, изпадах във възторг от някое криво зъбище и твърдях, че кривите зъбчета придават на жените най-голямото очарование и именно те са моята неизлечима слабост. Изобщо не пестях комплиментите си, но никога не си позволих да кажа на някоя жена, че е по-умна, отколкото хубава. Такива оскърбления към нежния пол не бяха в моя стил. Добре, но баща ми хич не ги разбираше тези работници и аз досега съжалявам, че през оная вечер не можех да му предам моя опит. Много лесно бих му доказал например, че за истинския мъж жената е преди всичко удоволствие, а после вече не знам какво си. Но баща ми имаше, изглежда, съвсем друго отношение към жените или пък нямаше още никакво отношение, а и майка ми здравата го респектираше със своята скромност.