Преди да се родя и след смъртта ми

Петров Ивайло

— Мъж си! — каза Сарайдаров, като гледаше потното лице на момчето. — Мъж си! Ще ми станеш кочияш. Баста, петстотин лева!

Бяха доста пари на онова време и дядо хълцукна от изненада. Сарайдаров откара коня в обора, върна се, огледа още веднъж момчето и го удари по рамото. — Бягай да се нахраниш в кухнята! Той влезе вкъщи да се облече, а дядо си тръгна за село.

9.

Писаха майка ми пристануша и венчаха младоженците вкъщи. В неделя сутринта Патладжана я въведе в дома на баща ми. Къщата бе притисната отгоре и отстрани със сини преспи сняг, тъй че майка ми не можа да види външната архитектура. Няколко окопа водеха към обора, кошарата и хамбара, а главният окоп водеше към една землянка ала Първата световна война. Липсваше само часовой със затъкнат щик на пушката, който да отдаде чест на майка ми. Вътре землянката по приличаше на жилище, макар че бе вкопана доста дълбоко в земята. Майка ми беше височка (от баща ми с две глави) и още при първото влизане си удари челото в горния праг. Туй е за здраве, каза й тогава дядо, а по-късно, когато тя често чукаше челото о горния праг, винаги я уверяваше, че това е полезно за жените, за да си събират ума, преди да влязат вкъщи. На майка ми най-напред й светна пред очите, после й притъмня, а малко по-късно

й се нави свят и може би затова й се стори, че гредите на тавана си спускат коремите, за да я чукнат още веднъж по челото, спря зад вратата и не мръдна навътре. Тук, зад вратата, й се представиха официално всички от фамилията начело с дядо и накрай с тримата сополанковци, още немити и чорлави, които се тулеха едно зад друго, гледаха я с бялото на очите си и си човъркаха нослетата.

Майка ми се опита да им каже по някой комплимент, а те се скриха зад широката фуста на баба и оттам я поглеждаха с едно око. Въпреки всичко майка ми не се разочарова и дори се усмихна, като си спомни, че бяха я сватосвали за търговец на добитък. Тя бе оптимистка по природа и си каза, че трудностите затова са трудности, за да се преодоляват. Майка ми изрече тези заветни мисли през 1922 година, когато не бях заченат, и оттогава те станаха неизменно правило в бъдещия ми живот, а майка ми стана пък прототип на положителните героини в бъдещите ми романи. Истински и съзнателен оптимист обаче ме направи все пак Доко пъдарят, за когото ще си спомня с признателност след няколко страници.

Намериха було от махалата и забулиха майка ми, за да може под булото да поплаче за бащин дом и да оплаче предварително белите си дни в новия дом. Баща ми облякоха в шуба, наложиха му калпак до ушите, макар че в собата бе толкова топло и душно и толкова народ се бе натъпкал вътре, че той не можеше да си обърше носа. Дойде и поп Костадин и като пиян тенор започна арията си още отвън, влезе в собата и пеейки, подаде на баба празната кадилница: „Сложи, Недоо, в кадилницата две въгленчетаааа! А вие застанете до стената като осъдени на смъъъъъърт!“

Попът се бе накъркал рано-рано и както винаги в такива случаи не четеше от требника, а говореше, каквото си мисли, вмъквайки по някоя старославянска дума, тъй че никой нищо не можеше да разбере. Само чичо Мартин дешифрираше отлично служебния му текст и се пукаше от смях. Попът пееше: „Бре, че ме удари пустата в главата! Ама нали е речено, клин клин избииива, ще си пийна още след венчааавката. Топло е тук като в кокоши задник, не може да се диииша. Този ми се вижда съвсем зелен, май че няма пълнолетие закооонно, ама щом е толкова мераклия да се жени, нека си блъска ангелите до амина. Пеевите, Пеевите, при тях ще отида, яко же последно, че имат тригодишна и в черничево буре я държат, да ги благослови Бог вовеки векооов.“

Накрай поп Костадин описа подробно семейния рай, в който майка ми и баща ми бяха стъпили с единия крак, посъветва майка ми да слуша мъжа си, да не си позволява никаква волност с чужди мъже, а да си гледа работата вкъщи и на нивата, чукна главите им и така ги бракосъчета.

Сватбарите плъзнаха навън да поемат пресен въздух и да си приготвят стомасите за ядене и пиене, а чичо Мартин извади пищова и улучи една гарга, която бе кацнала на върха на салкъма. И поп Костадин извади своя пищов изпод расото, гръмна на друга гарга, която бе кацнала на съседния комин, но нея улучи, не улучи дори къщата. Започна голяма стрелба и чичо Мартин улучваше всичко, защото бе по-добър стрелец от Вилхелм Тел. Без да се цели, той улучваше хвърчащо врабче в сърцето или в главата, където си пожелае. На попа му се замая главата от ракията, калимавката го стегна, той я захлупи на снега и така започна да се цели, но пак не улучи нищо. Сред рунтавите калпаци и черните чембери той единствен бе гологлав, с коса до раменете, със сребърно кръстче на шията и пищов в ръката и аз с гордост мога да съобщя на съвременните бийтълси, че техният патрон живя и умря в моето село. Многобройните му почитатели и последователи могат да поставят поне една скромна паметна плоча на къщата му.

Истинската сватба започна вечерта. Изнесоха на пруста една бъчва вино, до нея поставиха друга със зелева чорба, за да „отрезняват“, играха хоро около двете бъчви, преобличаха се като кукери и мечки и към полунощ се прибраха вътре да чакат сладката ракия. Свариха ракията, подсладиха я, наляха я в едно шише с червена панделка на гърлото и го оставиха до коляното на кръстника.

Така настъпи тържественият момент на моето зачатие.

Заключиха майка ми и баща ми в собата и се оттеглиха в другата стая да им гледат сеира. Патладжана даде на баща ми най-подробни инструкции, за да го подготви психологически, както треньорът подготвя състезателя, същото направи с майка ми една съседка. Да, тогава се губеше сума време, за да се съветват младите в подобни случаи, а сега губим месеци и години да им четем конско евангелие да се въздържат поне докато завършат средното училище.

В собата бе тъмно, на средата се белееше риза, застлана върху чергата. Оттатък разговаряха високо, пиеха и се правеха на ударени, но всички слухтяха към собата да чуят дали вратата няма да се отвори. Съветничката на майка ми стоеше нащрек, от време на време излизаше и се връщаше с кучешка усмивка в очите. Според нея първият рунд бе изминал, тя броеше минутите наум и на деветата минута трябваше да влезе в собата, да вземе ризата и да я покаже на кръстниците. Патладжана, който също броеше минутите наум, почна да се безпокои, излезе навън, поразходи се из двора и се притули до вратата да изчака. Според него гонгът отдавна трябваше да отбележи края на третия рунд, а баща ми все още стоеше на ръба на ринга, опрял гръб на въжето, без да направи крачка към противника. Той бе чувствителна натура, тези езически обичаи не бяха по негов вкус, а освен това бе и страхлив, та през оная нощ ми предаде в наследство и тази своя слабост. Аз и досега съм страхлив и с годините ставам все по-страхлив. Боя се от трамваи, от коли, от гръмотевици, от жени, от критици, от началници и от какво ли още не се боя? Понякога си мисля дори, че страдам от мания за преследване. Както седя, започвам да си въобразявам, че ще стане земетресение, къщата ще се наклони на една страна и аз ще падна от четвъртия етаж заедно с вещите и стаята. Или пък, че земята, както се върти около себе си и около слънцето, ще се откъсне от своята орбита и ще се бухне в някое друго небесно тяло. Друг път ще взема пък да си въобразя, че съм казал някъде си нещо, и треперя

по цели седмици да не би онзи, който го е чул, да го занесе, където не трябва. Накрай ми става ясно, че никога нищо не съм казвал и напразно съм треперил. Няколко години след като се родих, баба започна да ме плаши с разни духове и караконджули, за да я слушам, и навярно оттогава станах толкова страхлив и послушен. Представете си, веднъж казах на един приятел, че тролеите в нашия квартал се повреждат на всеки половин час, и теглих едно обобщение, че нямаме градски транспорт (бях ядосан, защото закъснях за театъра), а вечерта, като се върнах вкъщи, не спах почти цяла нощ, хвана ме треска, а когато най-после заспах, сънувах, че ме газят сърдити тролеи, а един вишестоящ служител по транспорта взе, та ми заши устата с конец, както се зашива пълнено агне с дреболии. Голямо треперене бе, голямо нещо, и то съвсем напразно. Слушал съм, че и много други хора треперят от страх за празни работи, но те могат да имат причини за своя страх, а моето си е по наследствена линия. Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх. Преди известно време една доста високопоставена, но не по-високо от директор, личност без всякакъв повод изтърси на публично място, че съм произхождал от богато, аристократическо семейство. Изплаших се, дълго време си въобразявах, че произхождам от такова семейство, и седнах да напиша биографията си още преди моето раждане само и само да докажа обратното на този човек и да му натъркам мутрата с неоспорими факти. Още отсега злорадствам, като си представя как чете моята биография, примигва и се изяда от гняв, че не може да ми прикачи ни един от греховете на оная презряна класа. На всичко отгоре съм и злобничък, но те, страхливите, са и злобни. И баща ми, макар да е селски пролетарий, си е малко злобен. Когато Патладжана, изгубил вече търпение, почука на вратата и почна да го пита докъде е стигнал и дали изобщо е стигнал донякъде, баща ми стисна зъби от злоба и не му отговори. Още повече се озлоби, когато сватбарите почнаха да удрят с юмруци по стената и да викат: „Айде бе, зетко, заспа ли?“ Тогава баща ми с голям хъс седна, а след малко и легна до майка ми. За съжаление в онова време стриптийзът не бе още на мода и той загуби цели два часа, докато се справи с безбройните фусти на майка ми…

(Боже, чух го да възклицава след четиридесет години, колко са облекчени съвременните мъже!)

Когато пропя първият петел, проехтя и първият изстрел вън на пруста. Баща ми натискаше спусъка на един ръждясал барабанлия пищов и възвестяваше на света, че е станал мъж, малко трудно и преждевременно, но все пак успял да стане. Ония примитиви — сватбарите — се пулеха в ризата на майка ми, наливаха се като прасета със сладка ракия и ревяха, а изстрелите на баща ми правеха утрото на решето, разлайваха кучетата и разтърсваха къщите, та чак и бълхите се спотаиха в юрганите и се изплашиха не на шега. Баща ми продължаваше да стреля. Като всички нашенци и той бе хвалипръцко, та изгърмя цял шиник патрони.

10.

Родителите на майка ми неслучайно я бяха оценили за три хиляди лева, няколко добитъка и десет декара нива. Тя струваше много, много повече дори само за това, че ме роди и даде на България един син, без който България щеше да има далече по-нещастна съдба. Но нека да бъдем скромни, както ни учат всеки ден и час, и да оставим последната дума на историята. Да не говорим и за това, че майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитарни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без всякакви препарати. Баба изпитваше върховно удоволствие да седне пролетно време някъде на припек и да повика майка ми да я попощи. Тя имаше черна като смола коса и всичко, що пъплеше по косата й, се виждаше от улицата с просто око. Иначе всичко бе хубаво и дори поетично. Особено поетични бяха утрините преди изгрев слънце, когато майка ми ставаше по-рано от другите да опали фурната, да опече хляба и да приготви ядене за нивата. Изтокът руменееше като опечен хляб (сравнение на майка ми, което отпосле често и успешно използвах), врабците цвърчаха лудо в акациите, прилепите се прибираха от нощните заведения, щураха се пияни из въздуха и не можеха да си намерят местата за спане, а къщите се прозяваха с комините си и изпускаха миризлив дим. Петлите кукуригаха и бяха много горди, че след като изкукуригат, слънцето непременно изгрява, разхождаха се като султани сред кокошките и се опитваха да ги сдобряват, защото кокошките като истински кокошки и жени успяваха да се скарат още по тъмно за някое червейче или зрънце. Между другото тези домашни птици непрекъснато се заяждаха и спореха кои от тях са по-умни: петлите или кокошките. Този спор ще си остане нерешен, изглежда, докато на света има петли и кокошки, но аз си мисля, че петлите са по-умни не защото принадлежа към тяхната порода, моля, ще си послужа с нагледен пример. Една сутрин слънцето не изгря навреме, защото се случи слънчево затъмнение. Петлите си умряха от гняв, съдраха си гърлата и така пресипнаха, че на следната сутрин ни един не можа да кръкне. Въпреки това съмна и след този случай нашенските петли си взеха добра бележка и никога вече не мислеха, че без тях не може да се съмне. Разбира се, имаше и диви петли, чиито внуци и досега си остават диви и вярват, че без тях не се съмва. Кокошките още по онова време си бяха по-практични, изчакваха слънцето да се покаже на хоризонта и чак тогава се разкрачваха над полозите, кудкудячеха до посиняване и се перчеха пред цялото село, че са снесли някакво си яйце. Най-смешни бяха ония, които кудкудячеха на празен полог и вдигаха по-голям шум от другите. Техните внуци пък са още по-глупави и още по-практични, не търсят полози, а кудкудячат по заведенията и събранията, по радиото и телевизията и по всякакви обществени места. Заслужават уважение ония от тях, които снасят всеки ден, ала не кудкудячат, защото трябва да си мътят пилетата и това им отнема всичкото време. Те са много полезни и умни кокошки. Остава да споменем и прасетата, които запалваха торищата, за да стоплят хладното утро, след това завираха зурлите си в къщните врати и искаха своя бульон с трици…

Пролетта си бе пролет, мила и животворна, влюбена и забременяла с много жито и царевица, с много домашни животни и пилета и най-вече с моя милост. Майка ми се бе разхубавила за две жени, защото носеше в себе си два живота, и баща ми бе влюбен в нея. Той стана вече на шестнадесет години и осем месеца, под носа му набодоха мустачки, а ушите му светнаха като книжни фенерчета. Най-после бе почнал да разбира, че жената е удоволствие, поднесено на мъжа от Божите ръце, а след това вече майка, равноправна другарка и прочие. Благословена пролет!