Приключенията на Авакум Захов

Гуляшки Андрей

Неговият приятел Стоян отдавна е прехвърлил четиридесетте години — вдовец е, момчето му учи в техникум. А той няма още тридесет и когато си спомни кукурузищата, напечени от слънцето, и ония боси крака, които меко и чевръсто тупкат по земята — яката на униформената куртка го стяга като обръч и сърцето му трепка и се свива, сякаш е уловена птичка.

Сънлив и намусен, Георги изкачи нанагорнището, по навик поотмести фуражката си назад и се огледа — синилото на нощта беше се отцедило вече, настъпваше ден. Откъм съседните дворове гвакаха патици, кукуригаха петли.

Свърна надясно към бялата ограда на пункта, влезе през разтворената вратница и подсвирна, както правеше

всяко утро. Ще го чуе старшината Стоян и ще се изшмули насреща му — малко уморен от нощното бдение, малко усмихнат, но винаги благ и търпелив. Ще изпушат по цигара, ще помълчат и бай Стоян ще си тръгне да спи, а за него ще се отвори пак същият, еднообразен и без особени тревоги служебен ден.

Отново подсвирна и понеже никой не му се обади, захвана да се оглежда. В тоя ранен час след снощната буря всичко изглеждаше пред очите му притихнало и някак си необикновено замряло и спокойно. Дори листата на исполинския бряст не шушнеха — заспали бяха в непривичен, тежък сън.

Първото нещо, което забеляза, беше фуражката му — търкулната на тревата, с дъното нагоре. В това, че беше търкулната на земята и лежеше с дъното нагоре, нямаше нищо необикновено, но кой знае защо, като я гледаше, старшината почувствува някаква особена отпадналост в краката си, като да се беше възкачвал не по нанагорнището за пункта, а по стръмната снага на Карабаир. Той се поспря, дори помисли дали да погледне към изток, та да види дали слънцето скоро ще изгрее, но не помести очите си от фуражката и насила сякаш отново тръгна напред. На два разкрача до него, изпружен по овчарски, беше се излегнал и самият Стоян. Той имаше навик така да спи — отпуснато и безгрижно, с лице към небето и разперени ръце.

Да го завари заспал на поста си — това изглеждаше невероятно. Той направи още една крачка към него и тогава нещо като да го дръпна назад — замръзна на едно място, по челото му изби студена пот.

Главата на приятеля му беше омотана в един мъхнат кремав пешкир. Не се виждаха ни челюсти, ни коси, нито парченце от ушите му. Всичко беше закрито с този пешкир. И в положението, което заемаше карабината под гърба му, имаше нещо необичайно и зловещо. Лявото му рамо беше затиснало цевта, а прикладът й лежеше почти успоредно с лакътя му и над него.

Нищо не помръдваше и нищо не напомняше от пръв поглед, че в този труп има живот.

С разтуптяно сърце и почти без въздух в гърдите си Георги приклекна до главата му и започна бързо да развързва пешкира. Докато развързваше хлабавия възел от темето, пръстите му се намокриха с лепкава, още топла кръв.

Кърпата издаваше някаква тежка, спираща дъха миризма. Той я захвърли настрана, погледна с ужасени очи почервенялата кожа на лицето, спуснатите клепки, посинели над ресниците, и изтръпна — това беше една мъртвешка глава и напълнена като че ли с олово — толкова тежеше.

Сетне разкопча куртката му, долепи ухо до мрежестата фланелка и заслуша. Сърцето биеше — тихо, едва доловимо, но биеше. В жилите на ранения човек течеше живот.

(обратно)

3

И тази заран бясното кукуригане на нашия голошиест петел сложи край на един чуден сън, много интересен от научно гледище. Като че се намирах в сливака на моя хазяин бай Спиридон — протягам ръка да си откъсна една сочна, пожълтяла слива, когато изведнъж забелязах насреща си коза. Бяла козичка, красива, швейцарски тип. Захапала една зелена вейка, поклаща глава и някак си насмешливо и самонадеяно ме гледа. Дори да не бях ветеринарен лекар, пак щях да се огорча от такъв насмешлив поглед. Та приятно ли е да гледаш

как някой се надсмива в очите ти? Много се ядосах. Тръгнах решително насреща й и при това с доста сурово лице. Но тук се случи нещо съвсем необикновено. Пред мен не стоеше никаква козичка, а едно познато момиче, към което преди години бях проявил по-особен интерес. То ходеше облечено в бяла рокля и имаше капризно и малко вирнато нагоре носле. Много се смееше, когато му приказвах например за небесната механика или за привличането на разните небесни тела, въпреки че в тази работа нямаше нищо смешно. То имаше един лош навик — да държи стръкче трева в устата си и да поклаща от горе на долу глава, както правят козите понякога.

Кой знае какъв разговор щеше да се поведе помежду ни в тоя час — сигурно твърде остър, защото аз бях в лошо настроение, — ако голошиестият петел на стрина Спиридоница не ме беше събудил с ужасното си кукуригане. Този проклет ранобудник бе се заклел сякаш да ме стряска от сън по един най-недостоен начин. Скачаше на оградата пред прозореца на стаята ми, яростно пляскаше с криле, после протягаше червената си набръчкана шия и надаваше ужасен рев. Това не беше кукуригане, а изригване на вулкан, не беше лиричен поздрав към зората, а бясно предизвикателство за смъртен двубой с всичките по-гласовити момчиловски петли.

И тъй, докато се мъчех отново да заспя, за да си изясня случая с козичката, и ругаех наум с най-лоши думи голошиестия вампир на стрина Спиридоница, страшни удари задъднаха по черчеветата на прозорците ми и един лъвски глас разцепи утринната тишина:

— Докторе бе, чуеш ли?

Подскочих зашеметен, размахах уплашено ръце.

— Ставай! — ревна отново и заповеднически лъвският глас.

(обратно)

4

За пръв път в моята двегодишна ветеринарна практика аз трябваше да спасявам от смърт не животно, а жив човешки екземпляр. Добре, че сред личните си вещи между едно томче избрани стихотворения от Пушкин (на руски език) и мрежата си за пеперуди бях скътал за всеки случай и една нормална спринцовка и няколко ампули с камфоров разтвор.

За по-малко от пет минути ние доприпкахме при ранения старшина. Землистият цвят на клепките му толкова ме уплаши, че насмалко не изтървах спринцовката. Бих инжекцията, без да проверявам пулса. Сетне помогнах на Георги да го качи на гърба си.

Поехме за в къщи.

Аз носех карабината, фуражката и окървавения пешкир. Кремавата кърпа силно лъхаше на хлороформ.

Поставихме го в моето легло и старшината Георги изхвръкна навън.

Измих ръцете си със спирт и прегледах раната. Не личеше да има счупена кост. Слабият кръвоизлив беше причинен от няколкото продълговати драскотини, които водеха от темето към врата. Явно беше, че керемиденият цвят на лицето около устата и носа се дължи на вдишания хлороформ.

Проверих пулса — с всяка секунда ставаше по-отчетлив и твърд. И синилото по клепките започна да чезне, а на горната устна се появиха капчици пот.

Запалих спиртника и сложих джезвето да направя кафе. Докато водата възвираше, в стаята се втурнаха неколцина от познатите ми — председателят на стопанството, майорът картограф, който беше началник на пункта, и вторият геолог. Старшината Георги, успокоен донякъде, остана да дежури навън.

Моите познати налетяха в стаята ми уплашени и задъхани, сякаш ги бяха гонили вълци по петите. Понеже и по-нататък в разказа ще стане дума за тях, ще ми се да кажа по някоя и друга предварителна приказка за особите им, та да се запомнят, и както казват нашенци — да се имат „напредвид“.