Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
— Добре де — майорът преглътна и ни изгледа, — ами защо да не предположим, че нападателят е стоял скрит зад портата? Веднага, след като даскалът е отминал, той се е вмъкнал в двора и те е ударил. Това не е ли възможно?
— Че как да не е възможно? — разпери ръце председателят. — Напротив, много е възможно!
Стоян въздъхна — той изглеждаше уморен, клепките му отново се спуснаха над очите.
— Никак не е възможно, другарю майор — прошепна той. — От портата до бряста има толкова място, че ако човек дори бегом го измине, ти ще можеш през туй време и цигарите си да извадиш, и да запалиш, и да смукнеш чак до три пъти… Пък аз само дето бръкнах в куртката си… Дори не успях да извадя цигара.
Той замълча, главата му клюмна встрани.
Кузман Христофоров, вторият геолог, повдигна рамене.
— Ясно е като бял ден! — каза той.
— Какво е ясно бе? — изстъпи се напред председателят. Заоблената му брадичка потрепваше от вълнение. — Как тъй да е ясно? — Той помълча за миг. — Ти знаеш ли кой е даскал Методи Парашкевов?
— Аз нищо не знам — отвърна Кузман, без да вдигне очи от пода. — Милицията ще каже!
Майорът се поизправи, опъна с ръка полите на мундира си и извърна глава към старшината Георги, който стоеше като някаква каменна статуя до прозореца.
— Арестувай учителя Методи Парашкевов — каза майорът, като се стараеше да не гледа в председателя, — а квартирата му да запечаташ с червен восък и да кажеш на хазяите му, че ще ги държим отговорни, ако някой се промъкне вътре в стаята му, преди да дойде следователят от града. Разбра ли?
— Разбрано, другарю майор! — откозирува Георги и хукна през двора.
Петелът на стрина Спиридоница сърдито изкряска подире му.
Аз улових ръката на ранения, за да проверя състоянието на пулса, но в това време откъм улицата долетя тежък бумтеж. Идеше камионът от Лъките.
Доктор Начева, поруменяла от утринния вятър, по-хубава откогато и да било, още с влизането си набърчи нос и сърдито ме погледна:
— Хлороформ!… Вие да не сте правили операция, колега?
Имаше и удивление, и страх, и някаква скрита заплаха в медното й гласче.
На този въпрос аз щях да отговоря доста сърдито, но съгледах през рамото й красивото лице на капитана, малко сънливо и малко виновно, и гневът ми като че ли утихна. Стана ми дори тъжно… сигурно за това, че капитанът не си беше доспал. Аз само повдигнах рамене, усмихнах се снизходително и посочих кремавия пешкир.
— Миризмата иде оттам — казах аз.
(обратно)
6
Капитанът от контраразузнаването Авакум Захов (такъв беше служебният му псевдоним) успя да заспи едва на разсъмване. И сънят му не беше истински, а някакво унасяне в полудрямка, една лека просъница, където действителното и недействителното се редуваха като в кутийката на калейдоскоп.
На масата му още светеше настолната лампа и бледнеещата й светлина бързо се топеше и чезнеше — през широко разтворения прозорец нахлуваше утрото на ясния летен ден.
Това беше една ергенска стая, която с нищо не се отличаваше от повечето ергенски стаи по света. Тук имаше два високи рафта с книги, но и те не представляваха някаква особена отлика от общото, защото в много ергенски стаи също има книги и даже в по-голямо количество. Че повечето от книгите бяха научни съчинения с историческа тематика — и в това нямаше нищо необичайно, тъй като по света сигурно има мнозина ергени — историци по професия и призвание, или пък просто — любители на историческо четиво.
Разбира се, по отношение на стаята тия книги нямаха никакво значение. Но в живота на Авакум Захов те играеха значителна роля: първата специалност на Авакум беше археология. Затова и книгите, подредени грижливо по лавиците, бяха в по-голямата си част трудове на археологически и исторически теми.
Може би някому ще се види чудна или измислена тази първа специалност на Авакум — археологията. Нека се чуди! И на мен отначало ми изглеждаше невероятна, някак си нарочно нагласена — една оригинална измислица, създадена от нечие въображение, за да прикрие истинската му деятелност от любопитни очи и уши.
В случая обаче нямаше никаква измислица. Авакум Захов имаше няколко професии. Завършил история в Софийския университет, той беше взел аспирантура по епиграфика и специализирал реставрация на археологически предмети в Москва. След завръщането си от Москва, макар и на хонорувана работа в Археологическия институт, той успя да завърши задочно Физико-математическия факултет и да изучава частно художествена фотография и лабораторно дело. По това време едно непредвидено обстоятелство го направи доброволен сътрудник на Държавна сигурност. От този момент в живота му настъпи неочаквана промяна: археологията остана в задния двор. Доброволният разузнавач беше зачислен на щатна длъжност при Държавна сигурност, а щатният археолог зае нещатна, само хонорувана длъжност при Археологическия институт.
Като хоноруван сътрудник на Археологическия институт той се водеше, в списъчния състав на служителите с истинското си име. Но в системата на Държавна сигурност той беше известен под името Авакум Захов — такъв беше секретният му служебен псевдоним.
В ергенската стая на Авакум нямаше нищо по-особено за отбелязване, но затова пък самият той беше интересен и своеобразен човек. На бой той имаше, струва ми се, над един метър и осемдесет сантиметра височина. Раменете му бяха широки, могъщи, но малко понаведени напред, а ръцете — дълги, тежки и като че ли свити в лактите. Погледнат по-отдалече, той приличаше на бивш боксьор от тежката категория, на някакъв ексшампион, напуснал немного отдавна ринга поради напредналата си възраст за този спорт — Авакум гонеше четиридесетте години. Но това впечатление за подавляващо начало на грубата сила у него тутакси чезнеше, щом човек го погледнеше по-отблизо.
Той имаше продълговато, слабо, скулесто лице с високо чело и силни челюсти, огряно от променливата светлина на големи, гълъбовосиви очи. Тези очи бяха спокойни, замислени, неизмеримо дълбоки — в часове на почивка, размисъл или когато реставраторската работа над някоя антична находка поглъщаше изцяло вниманието му. Тогава блясъкът им беше топъл и чист. А когато изучаваше обстановката, сред която беше се случило нещо, или търсеше следи — тогава същите тия съзерцателни и замислени очи ставаха изведнъж сурови, педантично-взискателни, безкрайно внимателни дори към едва забележими подробности. В такива минути те биваха по-сиви, по-затворени от клепките си и погледът им едновременно блестеше и студенееше със сиво-синкав блясък като излъскана стомана.