Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че неговите ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с неговата благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта

на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата , разкъсваха белите дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.

Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.

Не у дома. Все още не.

Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.

Тевкър събира свещените съдове и обикаля остатъците на днешното жертвоприношение – сурово яйце, което помощниците му дадоха да счупи и да гадае по него.

Жълтъкът беше развален. Оцветен в червено с кръвта на неизлюпеното пиленце. Знак за надвиснала смърт. Но чия?

Тевкър излиза от свещената горичка на близката поляна. Тук се строи селският храм. Но вече цяла вечност не могат да го завършат.

Стените са от кирпич и дърво. Над величествената фасада има триъгълен фронтон. Широкият, нисък двускатен покрив скоро ще бъде покрит с теракотени керемиди. Когато сградата бъде завършена, Тевкър ще благослови олтарите и боговете ще бъдат доволни.

Всичко отново ще бъде наред.

Той обаче не знае кога ще стане това. Всички работници са в местната мина да копаят сребро. Религията е изместена от търговията.

Отива в задната част на храма, зад трите помещения, посветени на главните божества: Тиния, Уни и Менрва. Когато жена му завърши бронзовите статуи на свещения пантеон, той ще ги благослови и ще ги постави в наречените им ниши.

Тази мисъл го успокоява, но не му вдъхва достатъчно увереност, за да се върне вкъщи.

Все още натъжен, Тевкър тръгва криволичейки сред високата трева и влиза в гъстата горичка от липи и дъбове.

Чува ги много преди да ги види. Младежи от близкото селище. Тичат. Гонят се. Крещят. Трима са и като че ли играят някаква игра с яздене. Когато приближава, Тевкър вече не е толкова сигурен в невинността им.

Слънцето свети в очите му, но той забелязва, че са повалили на земята някакво момче.

Единият от младежите стиска главата на момчето между краката си – като овца, когато я стрижат. Другите двама са вдигнали туниката му. Момчето е голо

от кръста надолу и най-едрият от тримата нападатели го изнасилва.

Тевкър остава настрани. Той е висок и жилав, но знае, че не може да се справи с такива диваци.

Пред слънцето минава облак и сега той успява да види по-ясно.

Слабичката жертва на младежите не е момче. Тетия е.

Вече няма колебание. Тевкър хуква, като едва докосва земята с крака. Изважда дългия нож за свещените жертвоприношения, острието, с което изкормва животни.

Забива острието в гърба на изнасилвача.

Варваринът изкрещява и поваля Тетия при падането си. Тевкър замахва срещу оня, който я държи, и разрязва лицето му.

Някой го сграбчва за врата. Третият е скочил върху него. Души го. Опитва се да го повали.

Двамата се стоварват на земята. На Тевкър му се завива свят. Ударил е главата си, причернява му.

Но преди да изгуби съзнание, усеща още нещо. Ножа. Някой го изтръгва от ръката му.

Capitolo II

– Тевкър!

Гадателят си мисли, че сънува.

– Тевкър! Събуди се!

Той отваря очи. Болят го. Тетия стои над него, но той не вижда лицето , защото слънцето свети силно зад нея.

Трябва да е било сън. Но изражението подсказва, че не е. Кръвта по ръцете показва, че не е.

Той се обръща настрани и бавно се надига. Оглежда се. Не вижда нищо. Изправя се и се подпира с треперещи ръце на нея.

– Добре ли си?

На лицето се чете ужас. Тя гледа нещо зад него. Тевкър се обръща.

Не може да повярва на това, което вижда.

Истина е било. Истина.

Трупът на изнасилвача още е там. Проснат на земята. Лицето и тялото му са нарязани на парчета. Мъжът, чието лице поряза, и другият му съучастник са избягали.

Тевкър поглежда жена си. Тя е опръскана с кръв. Не се налага да я пита какво е станало – очевидно е. Докато той е бил в безсъзнание, тя е взела ножа от ръката му и е накълцала нападателя. Забивала е ножа, забивала е и е забивала, докато не е останало съмнение, че е мъртъв.

И не е спряла.

Тевкър стои като онемял. Не може да погледне жена си.

Изкормила е нападателя.

Забила е ножа дълбоко в тялото му и го е разрязала. Вътрешностите са навсякъде. Сърцето. Един бъбрек. Черният дроб. Разфасовала го е като коза.

Накрая Тевкър се обръща към нея. Гласът му е напрегнат и изпълнен с тревога.

– Тетия? Какво си направила?

Лицето става сурово.

– Той ме изнасили. – Посочва останките. – Тази свиня ме изнасили!

В очите проблясват сълзи. Той я хваща за ръката и усеща как трепери, докато се мъчи да обясни.

– Мъртъв е и се радвам, че е така. Нарязах го, за да не се пресели никога в отвъдния живот.

Накланя глава към парчетата от тялото му, към органите като онези, които е виждала съпругът да изтръгва от труповете на животните, принесени в жертва на боговете.