Пророчеството Венеция
Шрифт:
Прекрасно е.
Най-красивата от всичките творби. Става жал, че трябва да я даде.
Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.
Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.
Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа
Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.
Топлината го събужда.
Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.
– Тетия!
В гласа му има нотка на паника.
– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.
Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.
– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.
Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.
Но не вижда нищо!
Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.
Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието . Може би някак прочита мислите .
– Какво правиш?
– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.
Тевкър се подпира на лакът и ляга.
Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.
– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.
– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.
Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата .
Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.
Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.
23
В НАШИ ДНИ
ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ
Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.
Времето
– Buongiorno! – бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на тера фирма.
– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.
– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.
Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.
– Елате вътре, направила съм кафе.
Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.
– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.
– Моите съболезнования.
– Благодаря. Много ли ще пътуваме?
– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.
Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.
Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.
– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?
Том кимва:
– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.
– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.
Том свива рамене:
– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.
Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.
Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори: