Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Том?

– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.

– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?

На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.

Джордано си спомня

старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.

Capitolo XXXVIII

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.

Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.

Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.

В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.

Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.

Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.

През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова

много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.

Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.

Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.

Задоволително пльосване.

Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.

– Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.

След малко различава силует. Точно пред него.

Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.

– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?

Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

– No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!

Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:

– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?

Монахът кимва:

– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.

– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.

Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам. Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

– Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.

По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.

40

В НАШИ ДНИ

„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.

Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.