Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Вито слиза от подиума и за секунди Валентина застава до него. Прошепва на ухото му:

– На олтара на „Санта Мария дела Салуте“ е намерен забит с пирон човешки черен дроб.

– Мили боже! – възкликва и Вито закрива лицето си с ръка.

Capitolo XXXVI

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Когато се събужда, Амон установява, че е гол. Прав. Трепери от студ.

Вързан е за груб дървен кръст.

Вятърът, който усеща, му подсказва, че се намира някъде

на открито. В градина? На полето? Няма представа. Главата го боли. Зрението му е замъглено.

Качулката я няма. Поне може да диша.

Главата му гори, но тялото му е смразено до кости от студа.

Шум.

Пред него лумват пламъци. Огън.

Сега вижда лица. Маски и наметала. Дълги, красиво бродирани. Оргията в рая, която му бяха обещали! Той изпитва облекчение.

– Луиза? – крещи с пресъхнало гърло.

Никой не отговаря.

Маскираните непознати започват да обикалят около него. Четирима? Шестима? Може би осем? Или са все същите четирима? Трудно е да прецени, защото постоянно обикалят.

Маските са необичайни. Непознати персонажи. Изглеждат по-стари. Ръчно изработени. Вероятно предавани от поколение на поколение.

Смущението му се сменя с гняв.

– Луиза!

Опитва се да завърти глава, но не може. Нещо притиска врата му.

Шал?

Не, не е шал. Въже.

Стяга се като змия. Започва до го души. Втора змия от плат пропълзява в устата му – кърпа, която му пречи да вика. Други змии се увиват около бицепсите и прасците му, започват да го прежулват.

През пламъците той вижда мъж с дълъг, закривен жезъл. Носи висока островръха шапка и сребърна маска, закриваща цялото му лице. Прилича на някакъв жрец. За секунда Амон изпитва надежда – може би това е някакъв манастир, където монасите и монахините обичат да палуват. Чувал е за такива места. Всеки е чувал. Жрецът проговаря:

– Събрали сме се тук в тази свещена горичка, докато слабите още се кланят на детето Христос, за да почетем истинския бог. Да призовем мощта му и чрез това жертвоприношение да засвидетелстваме предаността си.

Жертвоприношение.

Думата сякаш опарва съзнанието на Амон. Какви са тези глупости? Куртизанката говореше за сексуални забавления. Несъмнено това е част от тях. Смел, разюздан, нестандартен начин за възбуждане на сетивата. Сигурно е това! Страхът – върховният афродизиак. Жените го обожават. Личи върху лицата им, когато ги обладаваш. Амон си спомня, че е чувал за някакъв френски маркиз, който се кълнял в това – колкото повече болка, толкова по-добре.

Непознатите започват да пеят. Амон не разбира какво. Или слухът му е повреден, или те мърморят под носа си.

Може да е на латински.

Пред него се появяват два силуета. Разтварят наметалата. Жени са. Голи. На светлината от пламъците кожата им е като златна. Амон усеща приятно потрепване между краката си. Вероятно двете ще му го лапат. Развратните кучки ще му го лапат и после ще се редуват да се сношават с него. Прекрасно. Ще участва с удоволствие. Амон Бадауи не се смущава от публика.

Една от жените стяга

въже около левия му бицепс. Амон усеща докосването на срамните косми като божествена милувка върху бедрото му.

Вържи ме здраво, курво – мисли си той, – защото така диво ще те яздя, че тези жалки греди ще се счупят като съчки.

Не вижда другата жена, но усеща близостта – животинските му инстинкти са по-изострени отвсякога. Амон присвива очи.

Тя го порязва!

Не е просто боцкане. Не е нещо сексуално и възбуждащо. Истинско порязване. Дълбоко и болезнено.

Острието разрязва кожата точно под мускула му и продължава до самия лакът. Виковете на Амон са заглушени от превръзката през устата. Само изцъклените му очи и ритащите крака издават ужас.

Песента се усилва. Доминус нещо си.

Те поднасят купа под ръката му. Събират кръвта.

Нова болка прорязва другата му ръка.

Доминус. Сатанус.

Той вече различава думите. Още две жени започват да го режат.

Още кръв. Още купи. Още песнопения.

Той чувства вятъра върху кръвта по кожата си. Усеща как изтича от вените му.

Зрителното му поле е ограничено, но вижда как се приближават. Идват една по една. Лижат кървящите му рани, после се скриват.

Нов шум. Пламва нов огън.

Този път зад него. Достатъчно близо, за да почувства горещината.

За щастие, не толкова, че да го изгори.

Амон се отпуска малко. Адреналинът потиска болката. Огънят му действа успокоително.

Пред него се появява нова маска. Луиза!

Той познава дегизировката . Вика я с очите си. Разпознава го, това се вижда. В тъмните зеници проблясва искра.

Топла ръка хваща тестисите му.

Сега всичко ще се оправи. След болката идва удоволствието. Той разбира. Странно е, но вече е готов да играе тази игра – сега, когато разбира.

Луиза разтваря наметалото си и го докосва с голото си тяло. Божествено усещане. Твърдите зърна се опират в гърдите му.

Тя обхваща с пръсти члена му и Амон усеща как ерекцията му расте в дланта . Тя стиска и го гали, прави го твърд като желязо.

Амон затваря очи. Отдава се на насладата.

Прав беше. Странно е. Дори плашещо. Но е точно това, което тя му обеща.

Сексуален рай.

Луиза започва да го търка с двете си ръце. Пръстите са като намазани с мазнина. Иска му се да притисне уста в нейната. Да изследва устните , да почувства гърдите , да го вкара и да даде добър урок.

Краката му омекват.

Гняв. Възбуда. Болка. Страх. Очакване. В съзнанието му е буря от емоции.

Луиза погалва с нокти члена му по цялата дължина. Амон потреперва от удоволствие. Разтреперва се толкова силно, че мисли, че ще свърши. Въздържа се. Не иска да изгуби контрол пред всички, не и преди да изчука тази проклета уличница така, както никой не я чукал в живота .