Пророчеството Венеция
Шрифт:
– Сътресението беше от подземна експлозия – обяснява той. – Наклаждаме големи огньове под определен участък от скалата, където знаем, че има от скъпоценната руда. Скалата се загрява до невъобразима температура, после я заливаме с леденостудена вода, която доставяме по канали от повърхността. – Арантур притиска ръце и имитира разцепване. – В резултат скалата се разцепва и се получава свличане на камъни, руда и пръст. После работниците влизат и изкопават среброто.
Един възрастен благородник от Велзна изглежда обезпокоен:
– Колко
– Някои – спокойно отговаря Песна. – Работата е опасна. – Махва над масата. – Но рискът се възнаграждава щедро и си струва да се лиша от няколко роби. Тази мина е първата и най-голямата от шестте, които имам.
Благородниците зашушукват помежду си – споделят повече теории за богатството на магистрата, отколкото тревоги за живота на робите.
– Моля ви! – Главният надзирател се опитва отново да привлече вниманието им. – Моля ви, ако благоволите, да ме последвате в този край на залата. – Отива при недодяланите маси, поставени в дъното. – Тук ще видите проби от последната руда, която сме изкопали. Вижте колко е богата на жилки.
Арантур се дръпва встрани, за да могат гостите да огледат добре скъпоценния метал.
– Част от среброто се извлича лесно. – Той отива при друга, по-малка маса. – Робите просто го изкопават с лопати, промиват го и го отделят от пръстта. Тези лесни за добиване богатства обаче са най-малкият дял. – Вдига една ядка с големината на нокът. – Едва когато проникнем по-дълбоко в земните недра, достигаме до по-големите ценности.
Втора експлозия разтърсва земята. Всички погледи се насочват към Песна. Той се усмихва успокоително:
– Това е звук от боговете, които аплодират най-новата ни находка. Елате сега, стига сме слушали отегчителните уроци на Арантур. Нека да раздадем прекрасните произведения, на които се възхищавахте. Поръчал съм специални подаръци за всеки от вас. Кави има списък кой предмет за кого е.
Отново се чува тътен.
Този път на никого не му мигва окото. Всички са твърде съсредоточени върху подаръците.
Кави започва с по-дребните дарове за по-маловажните гости:
– За мен е чест да ви раздам тези подаръци. Първо, на стария ми приятел Арте от Тархна дарявам този пръстен с печат, с изящна гравюра на инициалите му...
Гостите ръкопляскат и Арте отива да получи пръстена.
Но не успява да го вземе.
Цялата дървена конструкция на постройката изскърцва и се разтриса. Части от покрива падат. В помещението прониква слънчева светлина. Ръкопляскането секва и всички се вцепеняват, със зинали от ужас уста.
Поглеждат нагоре и в този момент целият покрив се срутва. Аристократите вдигат ръце, опитвайки се да се предпазят от падащите греди и метални елементи.
Подът внезапно се продънва. Изчезва под краката им. Като зейнала врата към ада.
Някои се вкопчват в ръба на отворилата се пропаст. Отчаяно дерат с нокти, но меката почва поддава и те се изхлузват. От бездната ехтят писъци. Аристократите се търкалят в убийствен
В целия комплекс на шестте мини избухва огнено кълбо от метан, възпламенен от огньовете за разбиване на скалата.
Тези, които оцеляват при падането, изгарят живи в адските пламъци.
От наблюдателницата си на хълма Ларт гледа облака прах и черен дим, който се издига високо в следобедното небе. Хората му са се справили добре с огньовете – разположили са ги по идеалния начин, за да предизвикат верижна реакция, която да възпламени подземните камери, пълни с пагубни газове.
Облегнат на счупеното колело на колесницата, той поглежда трите безценни сребърни плочки в ръцете си и на лицето му се изписва усмивка, на която и самият Песна би му завидил. Плочките са разковничето за велики събития. Трябва да ги съхрани. Да ги пази като зеницата на окото си. Да ги защитава, докато новият му господар е готов за тях.
Capitolo XXXII
КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА
Когато Венти я занася в колибата на лечителя, Тетия вече е в безсъзнание. Старецът се бои от най-лошото. След такава загуба на кръв тя е на ръба на смъртта.
Около колибата се струпват помагачи и доброжелатели. Венти хуква да помогне на сина си. Лартуза поставя Тетия върху грубото легло и бързо взема парцали и котлето с вода, която постоянно ври на огъня.
– Благодаря! Благодаря! Сега се дръпнете. Освободете ми място. Трябва ми пространство, за да работя.
Той плясва с ръце, за да пропъди зяпачите, сякаш са ято любопитни гъски. Кафатия, една шивачка от селото на годините на Тетия, остава, за да бърше челото .
Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.
– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.
Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема . Сега той я вижда ясно.
Раната е дълбока.
Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането .
Едва доловимо.
Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.
– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!
Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.
– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.
– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.
Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:
– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.