Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Добре. Бяло ли?

– Да, ако обичаш. В минибара има бутилка „Совиньон блан“. Поглези ме и с две бучки лед.

– Разбира се.

Том отива първо при компютъра. От факултета по теология има основни познания за религията на етруските. Вече знае какво значение са отдавали на черния дроб и че са били невероятно организирано и напреднало общество. От около 900 г. пр. Хр. са вярвали в предначертаността на съдбата – в това, че всеки аспект на човешкия живот е в ръцете на боговете. За да просперира, човек трябвало да спечели благоразположението

им, да следи предсказанията и да прави жертвоприношения, за да омилостивява гневните божества или да си издейства облаги. За тази цел етруските се уповавали на гадатели, известни като нецвиси или, по-късно в римската епоха, като харуспекси. Както ранната римска църква, така и католическата са възприели етруски ритуали и атрибути; закривеният жезъл на съвременните епископи произлиза от литууса – церемониалния прът, използван от нецвисите.

Докато Тина пее под душа, Том се задълбочава в древното изкуство за гадаене по черния дроб. Един научен труд описва как органът се разделял на множество участъци, всеки от които олицетворявал определено божество и положението, което то заемало в небето. Ако например участъкът, свързван с Тиния, етруския бог на гръмотевиците и бурите, бил разкъсан или увреден по някакъв начин, гадателят можел да го тълкува като предвещание за силна буря, която ще опустоши посевите или ще разбие рибарските лодки.

– Излизам от душа! – извиква Тина. – Ще ми помогнеш ли да се изсуша?

Том не я чува. Вглъбен е в една снимка на „Черният дроб от Пиаченца“ – безценен бронзов модел на овчи черен дроб в естествена големина, изработен около три века преди Христа. Открит е в Госоленго, близо до Пиаченца, към края на деветнайсети век и се смята, че е служил като пособие за обучение на нецвисите. Като гледа означенията върху него, Том се пита какви послания са дешифрирали с учението си древните гадатели.

Тина застава до него.

– Добре, не ми помогна да се избърша, това мога да го преживея – недоволства тя. – Но да не ми сипеш вино...

– Извинявай. – Том скача на крака. – Увлякох се.

Забързва към хладилника и сипва две чаши бяло вино.

– Намери ли каквото търсеше? – пита тя.

– Може да се каже.

Поглежда я – вече истински, за първи път, откакто е влязъл.

Облечена е в мека бяла хавлия и е вързала мократа си коса с кърпа. Когато забелязва, че Том я гледа, се усмихва:

– Какво? Грозна ли съм без грим и с мокра коса?

– Точно обратното. Дори си по-красива.

Том се приближава. Целува я леко. Докосването на мократа коса, свежестта, нежните устни му действат възбуждащо. Той я прегръща през кръста и започва да развързва колана на хавлията.

Тина се дръпва и оставя чашата на тоалетното шкафче.

– Ела седни с мен на леглото за минутка. Имам да ти кажа нещо.

– Ох, това не звучи добре.

Тина го хваща за ръката и двамата сядат.

– Трябва да замина, Том.

Той я поглежда, сякаш не разбира.

– Появи се нова задача и трябва да тръгна спешно – добавя тя. –

Много спешно.

Той се намръщва:

– Каква задача?

– Съжалявам... – Тя се извръща и се опитва да скрие неудобството си. – Не мога да ти кажа. Става дума за специален материал, а списанието има строга политика на поверителност. Надявам се, че разбираш.

– Не, не разбирам. Мислех, че между нас има нещо по-важно от една статия? Но явно съм твърде наивен?

– Не си наивен. – Тя го поглежда раздразнено. – Том, това е работа. Работата си е работа. Ако все още беше свещеник, нямаше да ми кажеш какво ти е споделил някой в изповедалнята, нали?

– Не говори абсурдни неща! Как можа да го кажеш? Ако бях още свещеник, нямаше да правим секс, нали?

– Ох, като че ли католическите свещеници не правят секс – сопва се тя. Несъзнателно пристяга хавлията. – Аз съм професионалистка и имам принципи. Предполагам, че можеш да проявиш уважение към това.

– Добре – примирява се Том, като се надява гневът и разочарованието му да не са проличали. – Да не спорим. Извинявай. Кога трябва да заминеш?

– Утре. – Лицето остава сурово. – Рано сутринта.

Capitolo XXXI

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Благородниците влизат. Вратата се затваря. Всичко върви по плана на Песна.

Мъжът, който мечатае да стане цар на новите територии на Етрурия, застава в края на отрупаната със сребро маса. Мястото е избрано така, че ако започнат да се разсейват, погледите им неизбежно да се спрат върху богатствата, натрупани пред него.

– Благородни приятели, за мен е привилегия да ви посрещна тук. Отново благодаря, че отделихте от скъпоценното си време и ме удостоихте с честта да бъда ваш домакин.

– Честта е наша! – избоботва един червендалест дебелак, чийто корем опира в масата. – А още по-голяма чест ще бъде, когато ни позволиш да напълним джобовете си с тези прекрасни произведения.

В помещението отеква бурен смях. Песна дава знак да запазят мълчание.

– И това ще стане. Всяко нещо с времето си, драги приятели. – Прокарва ръка над масата, като подхваща няколко верижки и гривни. – И не само днес, не само с тези дребни дарове, но надявам се, до края на дните ви.

Аристократите отново се разсмиват.

– След пиршеството ще ви разкажа как заедно можем да построим нови градове, да отворим нови мини и да пожънем богатства, далеч по-изобилни от скромните дрънкулки върху тази маса.

Слушателите му надават радостни викове.

Чува се далечен грохот и земята потреперва. Песна вижда безпокойство на лицата им.

– Не се тревожете, приятели. Арантур, обясни на гостите на какво се дължи този лек трус.

На лицето на главния надзирател се изписва самодоволството на човек, който обича да е център на вниманието, но рядко получава такава възможност.